Реймънд Чандлър - Испанска кръв

Делагера бързо се изправи и се върна в къщата при полупълната бутилка шотландско уиски в дневната. Отпуши я, пи направо от нея, изчака, пак отпи.

— Фю! — подсвирна високо и целият се разтърси, щом уискито удари като с камшик нервите.

Върна се в навеса, огледа се отново и в същия миг някъде се чу паленето на мотор. Той се скова. Моторът засили звук, после заглъхна и пак се възцари тишина. Делагера сви рамене, претърси джобовете на мъртвия. Бяха празни. Единият, вероятно белязан от ателието за химическо чистене, беше изрязан. Етикетът на шивача бе също изрязан от хастара на вътрешния джоб на сакото, стърчаха само неравни конци.

Мъжът бе съвсем скован. Мъртъв от двайсет и четири часа, не повече. Кръвта по лицето му се беше съсирила, но не съвсем засъхнала.

Делагера постоя клекнал до мъжа, загледан в лъскавото просветване на езерото Пума, в далечното проблясване на весло от плоскодънна лодка. После се върна под навеса и започна да опипва наоколо, търсейки тежка цепеница с много кръв по нея, но не откри нищо. Върна се в къщата и излезе на предната веранда, приближи се до ръба и се загледа надолу, където пътят рязко се спускаше, после в големите плоски камъни на поточето.

— Да — промълви тихо.

Мухи се бяха скупчили върху два от камъните. Не беше ги забелязал преди. Височината бе около девет метра — достатъчно да сцепи нечия глава, ако се приземи както трябва.

Седна в един от големите люлеещи се столове и няколко минути пуши, без да помръдне. Лицето му бе сковано от размисъл, черните очи — далечни, вглъбени. В ъгълчетата на устните му играеше стегната, напрегната усмивка, леко саркастична.

После безшумно прекоси къщата, завлече мъртвия обратно в навеса, покри го на две на три с дърва. Заключи навеса, заключи и къщата, върна се по тясната стръмна пътека на пътя и влезе в колата си. Минаваше шест часът, когато потегли, но слънцето още грееше ярко.

Стар тезгях от магазин служеше за бар в крайпътната бирария. До него бяха поставени три ниски табуретки. Делагера се настани в единия край близо до вратата и се загледа в пенестата вътрешност на празна халба бира. Барманът беше тъмноок младок в работен гащеризон със свенливи очи и мека редичка коса. Заекваше.

— Д-д-да ви н-н-налея л-ли още е-д-д-на ч-ч-чаша, гос-п-подине?

Делагера поклати глава и стана от табуретката.

— Рекетьорска бира, синко — тъжно каза той. — Безвкусна като блондинка в бардак.

— Д-д-доставят ни я „П-п-портола б-бру“, господине. П-п-предполага се, ч-че е н-н-най-добрата.

— Нищо подобно. От нея по-лоша няма. Само че или трябва да купувате от тях, или няма да ви подновят разрешителното. Довиждане, синко.

Той отиде до мрежестата врата срещу насекоми и погледна към огряното слънчево шосе, по което сенките вече се издължаваха. Отвъд асфалта на застлано с чакъл пространство, оградено от бял дъсчен стобор, бяха паркирани две коли: старият кадилак на Делагера и прашен нащърбен форд. До кадилака беше застанал висок кльощав мъж в спортен, защитен цвят костюм и го оглеждаше.

Делагера извади лула, натъпка я до половината от кесия с цип, бавно и внимателно я разпали и метна кибритената клечка на една страна. После леко застина, загледан през мрежата.

Високият кльощав мъж разкопчаваше брезента, покриваш задната част на колата на Делагера. Отметна го донякъде и застана над него, втренчен в пространството отдолу.

Делагера безшумно отвори мрежестата врата и прекоси асфалта с тихи, широки, небрежни крачки. Каучуковите подметки заскърцаха по чакъла, ала слабият мъж не се обърна. Делагера застана до него.

— Стори ми се, че ме следите с колата си — каза приглушено. — Какъв е проблемът?

Мъжът се обърна, без да бърза. Имаше длъгнесто кисело лице и очи с цвят на водорасли. Сакото му беше разкопчано, единият край отметнат назад от ръката на левия хълбок. Беше положена върху пистолет, наместен с дулото напред в кобур на колан, кавалерийски модел.

Огледа Делагера от главата до петите с лека крива усмивчица.

— Твоя ли е щайгата?

— Ти как смяташ?

Мършавият отметна сакото си още назад и показа бронзовата значка, закачена на джоба.

— Смятам, че съм лесничеят на окръг Толука, господине. Смятам, че сега не е сезон за лов на елени, а за кошути сезон никога не е имало.

Делагера бавно сведе поглед, надникна в задната част на колата си, леко се наведе, за да види отвъд брезента. Върху разхвърляни боклуци редом с пушка лежеше тялото на млада кошута. Благите очи на мъртвото животно, загубили блясък в смъртта, сякаш го съзерцаваха с кротък упрек. Върху стройната шия бе засъхнала кръв. Делагера се изправи и спокойно каза: