Реймънд Чандлър - Испанска кръв

— Къде се бави онзи с отпечатъците? — изръмжа недоволно. — Трябва да използвам телефона. Този Имлей…

Мургавият извърна леко глава с приглушена усмивка.

— Използвай го. Това убийство няма да бъде кой знае колко тайнствено.

— Не съм толкова сигурен — заяви съдебният лекар, докато сгъваше китката на мъртвия, след което притисна опакото на ръката си към лицето му. — Може и да не се окаже особено политически мотивирано, Делагера. За труп е голям красавец.

Тъмнорусият вдигна изключително предпазливо с носната си кърпа слушалката на телефона, остави я върху бюрото, набра номер, пак я взе, както беше увита, и я долепи до ухото си. След секунда рязко кимна с глава и каза:

— Обажда се Пийт Маркъс. Събудете господин инспектора. — Прозя се, почака отново, сетне заговори с различен тон: — Маркъс и Делагера, инспекторе, от кабинета на Донеган Мар. Още не са дошли за отпечатъците, нито пък фотограф… Ъ?… Да забавим топката до пристигането на полицейския началник? О’кей… Да, тук е.

Мургавият се обърна. Пийт Маркъс му махна красноречиво.

— Твой ред е, испанецо.

Сам Делагера пое слушалката, без да обръща внимание на предпазливо обгърналата я носна кърпа, и се заслуша. Лицето му се втвърди.

— Разбира се, че го познавах — каза тихо, — но не спях с него… Няма никой освен секретарката му, младо момиче. Тя вдигна тревогата по телефона. В бележника на бюрото му е отбелязано едно име — Имлей, среща в дванайсет и петнайсет. Не, нищо не сме пипали… Не… Добре, веднага.

Върна слушалката толкова бавно, че прещракването почти не се чу. Ръката му остана върху нея, после внезапно се отпусна тежко покрай бедрото му. Гласът му прозвуча надебелен.

— Отнемат ми случая, Пийт. Ти оставаш да командваш парада до появата на главния началник Дру. Никой да не влиза. Нито бял, нито черен, нито индианец.

— Защо те махат? — ядосано излая тъмнорусият.

— Не знам. Заповед — равнодушно отвърна Делагера.

Лекарят спря да попълва бланката, за да хвърли изкосо на Делагера остър, изпълнен с любопитство поглед.

Делагера прекоси кабинета и мина през свързващата врата. Отвъд нея имаше малка канцелария, частично преградена като чакалня с няколко кожени кресла и масичка със списания. Зад нещо като тезгях стърчаха машинописно бюрце, метална каса, няколко кантонерки. Дребно тъмнокосо момиче седеше зад бюрото, отпуснало глава върху свита на топка носна кърпичка. Шапката му се бе килнала. Раменете му подскачаха, а дълбоките хлипове бяха като запъхтяно дишане.

Делагера я потупа по рамото. Тя вдигна към него подпухнало от плач лице, с изкривена уста. Той се усмихна на въпроса в очите й и попита кротко:

— Обади ли се вече на госпожа Мар?

Тя кимна безмълвно, разтърсена от тежки ридания. Той пак я потупа по рамото, остана за малко до нея, после излезе от стаята с плътно стиснати устни и мрачен блясък в черните очи.

Голямата английска къща бе встрани от тясната криволичеща лента асфалт, наречена „Де Нийв стрийт“. Тревата на зелената площ беше доста избуяла, през нея криволичеше пътека от полускрити в зеленината плоски камъни. Над портала се извисяваше декоративна куличка, стената бе обрасла с бръшлян. Плътно около къщата растяха множество дървета, които я правеха мрачна и отдалечена.

Всички сгради по „Де Нийв стрийт“ притежаваха еднакъв, добре преценен занемарен вид. Ала високият зелен жив плет, скриващ алеята за коли и гаражите, беше подкастрен грижливо като френски пудел, а в гъстата маса жълти и пламтящо алени гладиоли в противоположния край на моравата нямаше нищо мрачно или тайнствено.

Делагера слезе от бежовия си открит кадилак. Беше стар модел, тромав и прашен. Силно изопнат брезент образуваше отзад нещо като палуба. Беше си сложил бяла платнена шапка и тъмни очила, а синият шевиотен костюм бе сменен със сив, спортен, с джобове с ципове.

Нямаше вид на полицай. И в кабинета на Донеган Мар не мязаше на такъв. Бавно тръгна по плоските камъни, докосна месинговото чукче, но не удари с него по входната врата. Натисна звънеца отстрани, почти закрит от бръшляна.

Дълго чака. Беше много топло, много тихо. Пчели жужаха морно над топлата ярка трева. Дочуваше се далечното бръмчене на сенокосачка.

Вратата бавно се отвори и отвътре надзърна черно лице — продълговато, с вадички от сълзи върху лавандуловата пудра. То почти се усмихна и изрече на пресекулки:

— Здравейте, господин Сам. Толкова е приятно да ви види човек.