Реймънд Чандлър - Испанска кръв

Маркъс бавно се надигна и сви юмруци, притиснати до хълбоците. Забулените му сиви очи се отвориха много широко. Ноздрите на големия му нос побеляха.

— Никой тук не би стигнал чак дотам, Сам.

Делагера поклати глава.

— И аз така смятам. Но биха могли да им намекнат нещо, за да ме изпратят горе. А някой извън управлението би свършил останалата работа.

Пийт Маркъс отново седна. Взе една от стреличките и ожесточено я метна по кръглата сламена възглавничка. Стреличката се заби, затрептя, счупи се и звънна на пода.

— Слушай — каза с удебелен глас, без да вдига поглед, — за мен това е просто служба. Все още. Начин да си изкарвам хляба. Не храня като теб никакви идеали за полицейската работа. Само една дума, и ще забия значката в задника на стария.

Делагера се наведе и го ръгна в ребрата.

— Не се впрягай, ченге. Хрумна ми нещо. Прибери се у дома и си налей чашка.

Отвори вратата и бързо излезе, прекоси коридора с облицовани в мрамор стени до преддверие с три врати. На средната пишеше:

Делагера мина в малка приемна, преградена с обикновен парапет. Зад него седеше стенограф, който вдигна очи и кимна към вътрешната врата. Делагера отвори вратичката в парапета и почука на вратата, после влезе.

В просторния кабинет имаше двама души. Началникът на детективите Тод Макким, седнал зад масивно писалище, погледна към Делагера, докато онзи пристъпваше в стаята. Беше едър, отпуснат мъж, натежал от годините. Имаше продълговато, сприхаво, меланхолично лице. Едното му око леко кривеше.

Мъжът, който седеше в стола със заоблена облегалка в противоположния край на писалището, беше облечен контешки, носеше и гети. До него върху друг стол бяха положени перленосива шапка, сиви ръкавици и абаносово бастунче. Имаше гъста грива от мека бяла коса и хубаво, опустошено от разгулен живот розово лице, поддържано от постоянни масажи. Усмихна се на Делагера. Видът му бе леко ироничен, насмешлив. Пушеше цигара с дълго кехлибарено цигаре.

Делагера седна срещу Макким. После хвърли бърз поглед на беловласия мъж и поздрави:

— Добър вечер, господин полицейски началник.

Дру, градският полицейски началник, кимна небрежно, нищо не каза.

Макким се наклони напред, сключи плоски, с изгризани нокти пръсти върху лъскавото бюро.

— Доста време ти трябваше да се появиш и докладваш. Откри ли нещо?

Делагера го загледа с безизразни, втренчени очи.

— Не бях изпратен да открия нещо… освен може би убита кошута отзад в колата си.

Лицето на Макким не се промени. Нито мускулче не трепна по него. Дру прокара розов маникюриран нокът по гърлото си и изцъка остро с език и зъби.

— Това не са шегички за пред началство, младежо.

Делагера продължи да гледа Макким и да чака. Макким заговори бавно, тъжно:

— Досието ти е отлично, Делагера. Дядо ти беше един от най-добрите шерифи, които окръгът изобщо е имал. Днес ти хвърли доста кал върху името му. Обвинен си в нарушаване на ловните закони, в съпротива на лесничей от окръг Толука по време на изпълнение на служебните му задължения и осуетяване на арест. Какво ще кажеш в тази връзка?

— Има ли официално предявено обвинение? — попита монотонно Делагера. Макким бавно поклати глава.

— Обвинението е вътрешноведомствено. Не е подадено официално оплакване. Поради липса на доказателства, ако питаш мен. — И се усмихна сухо, невесело. Делагера тихо изрече:

— В такъв случай предполагам, че ми искате оставката.

Макким кимна, без да каже нещо.

— Много бързаш да натиснеш спусъка — обади се Дру. — Една идея си прекалено бърз.

Делагера извади значката си, потърка я в ръкава и я побутна по гладкото дърво на бюрото.

— Дадено, шефе — каза много спокойно. — Моята кръв е испанска, чиста испанска кръв. Не мексиканска или португалска. В подобна ситуация дядо ми би действал с по-малко думи и повече барутен дим, но това не значи, че я намирам за забавна. Целенасочено бях злепоставен, защото навремето бях близък приятел на Донеган Мар. И двамата прекалено сме наясно, че това никога не е имало някакво значение в работата. Началникът на полицията и политическите му поддръжници може би са на друго мнение.

Дру внезапно се изправи.

— Забранявам ти да ми говориш по този начин! — изрева той.

Делагера бавно се усмихна. Нищо не каза, дори не погледна към Дру, който отново седна — навъсен, дишащ тежко.

След малко Макким загреба с шепа значката, пусна я в средното чекмедже на бюрото си и се изправи.