Реймънд Чандлър - Испанска кръв

Запали цигара и я изпуши до половината, без да помръдне. Лицето му в мрака бе много издължено, особено тревожно. Най-сетне се отдръпна от прозореца, влезе в малката спалня, запали настолна лампа и се съблече. Влезе под душа, после се изтри с хавлиена кърпа, облече чисто бельо и мина в кухнята да си забърка питие. Изпи го и докато се обличаше, изпуши още една цигара. Телефонът в дневната зазвъня, когато си закопчаваше кобура.

Беше Бел Мар. Гласът й бе завален и гърлен, сякаш бе плакала с часове.

— Радвам се, че те чувам, Сам. Аз… не исках да кажа това, което ти наговорих. Бях потресена и объркана, направо обезумяла. Разбираш, нали, Сам?

— Естествено, малката — каза Делагера. — Забрави. Пък и ти беше права. Току-що се връщам от езерото Пума и имам чувството, че бях изпратен там, за да се отърват от мен.

— Сега само ти ми остана, Сам. Нали няма да им позволиш да ти сторят нещо лошо?

— Кого имаш предвид?

— Знаеш кого. Не съм вчерашна, Сам. Разбирам, че това е заговор, мръсен политически заговор, целящ да го отстранят.

Делагера стисна слушалката до болка. Усети устните си сковани, твърди. Мълча известно време, не бе в състояние да отвори уста. Накрая успя да каже:

— Може да е това, на което прилича, Бел. Караница за онези снимки. В края на краищата Дони имаше всички основания и право да каже на човек като онзи да си оттегли кандидатурата. Това не е изнудване… Пък и държеше пистолет в ръката си.

— Ела да се видим при първа възможност, Сам. Гласът й заслабна от изразходвани чувства, прозвуча нотка на копнеж. Той побарабани по бюрото, поколеба се отново.

— Разбира се — отвърна. — Кога някой от вас е ходил във вилата за последен път?

— Не знам. Не съм стъпвала там от една година. Той ходеше… сам. Може да се е срещал с хора там горе. Просто не съм наясно.

Той измънка нещо неангажиращо, след малко се сбогуваха и затвориха.

Делагера се загледа с празен поглед в стената над писалището. В очите му проблясваше нова светлина, остра искрица. Лицето му бе напрегнато, вече без следа от колебание.

Върна се в спалнята да си вземе сакото и панамената шапка. На излизане подбра трите листчета с името „Джоуи Чил“, накъса ги на парченца и ги изгори в пепелника.

Пийт Маркъс — едрият тъмнорус полицай, седеше странично зад малко, отрупано с бумаги бюро В почти празната канцелария, съдържаща две такива бюрца, поставени до срещуположните стени. Второто беше подредено и спретнато, отгоре му имаше зелена попивателна, комплект писалки от оникс, малък месингов календар и голяма раковина, служеща за пепелник.

Кръгла сламена възглавничка, приличаща донякъде на мишена, беше подпряна изправена върху обикновен дървен стол до прозореца. Пийт Маркъс държеше в ръка шепа перца и ги мяташе по възглавничката като мексикански ножохвъргач. Вършеше това разсеяно и не особено умело.

Вратата се отвори и в стаята влезе Делагера. Затвори и се облегна на вратата, загледан вдървено в Маркъс. Тъмнорусият изскърца в стола си, докато се извръщаше, наклони го назад и се почеса по брадичката с широкия нокът на палеца си.

— Здрасти, испанецо. Добре ли пътува? Шефът опищя орталъка къде си.

Делагера изсумтя и пъхна цигара между гладките си кафеникави устни.

— Ти беше ли в кабинета на Мар, когато намериха снимките, Пийт?

— Да, ама не ги намерих аз. Шефът ги откри. Защо?

— А Видя ли го с очите си как ги намира?

Маркъс се вторачи в него, после тихо, предпазливо изрече:

— Наистина ги намери, Сам. Не ги е подхвърлил, ако това имаш предвид.

Делагера кимна, сви рамене.

— Нещо за куршумите?

— Да. Не са трийсет и втори, а двайсет и пети калибър. От проклетите пищовчета. Макар и автоматичен. Гилзи не намерихме.

— Имлей не е забравил гилзите — монотонно произнесе Делагера, — а си е тръгнал без снимките, заради които е убил.

Маркъс свали крака на пода и се наведе напред, после вдигна поглед нагоре през светлорусите си вежди.

— Защо се учудваш? Те му дават мотив, а пистолетът в ръката на Мар праща по дяволите предумишленото убийство.

— Добре разсъждаваш, Пийт.

Делагера пристъпи към прозорчето и се загледа навън. След малко Маркъс тъжно добави:

— Напоследък не съм се преработил, испанецо.

Делагера бавно се извърна, отиде до него, застана съвсем близо и сведе поглед.

— Не се ядосвай, момчето ми. Ти си мой партньор, а аз съм нарочен в управлението за човек на Мар. Затова и ти си патиш покрай мен. Стоиш и бездействаш, докато мен ме пратиха до езерото Пума само за да ми подхвърлят убита кошута отзад в колата, та да ме спипа лесничеят.