Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

Пръстът на Слейд се напрегна върху спусъка, после се отпусна. Остави пистолета върху бюрото, но не свали ръка от него. Лицето му се изпъна в сурова бяла гримаса.

— Някой е докопал Стайнър — тихо каза той.

Гласът и изражението му сякаш принадлежаха на съвсем различни хора. — Днес не е бил в магазина. Не отговаряше и на телефона. Дойдох да проверя какво става.

— Радвам се да чуя, че не сте го очистил вие.

Той отново вдигна патлака, като използва гърдите ми за мишена.

— Свалете това, Слейд — рекох. — Още не знаете достатъчно, за да гърмите. Освен това отдавна съм свикнал с мисълта, че не съм непробиваем. Свалете го. Ще ви кажа нещо, ако все още не го знаете. Днес някой изнесе книгите на Стайнър от магазина му. Онези, с които въртеше истинския си бизнес.

Слейд за втори път остави патлака върху бюрото. Облегна се назад и се опита да докара дружелюбно изражение върху лицето си.

— Слушам ви — каза.

— Аз също мисля, че някой е видял сметката на Стайнър. — започнах. — Освен това смятам, че тази кръв е неговата. Изнасянето на книгите от магазина обяснява защо тялото му не е било оставено тук. Някой поема занаята му и не иска Стайнър да бъде намерен, докато не се устрои окончателно. Който и да е, трябвало е да почисти кръвта, но не го е направил.

Слейд слушаше мълчаливо. Повдигнатите му вежди сключваха почти прав ъгъл върху бялото му чело на човек, който рядко вижда слънце.

Аз продължих:

— Да се убие Стайнър, за да се заграби бизнесът му, е глупаво и аз лично не съм убеден, че е станало по този начин. Сигурна съм обаче, че този, който е взел книгите, знае за случилото се, а и блондинката в магазина е изплашена до смърт от нещо.

— Има ли още? — безстрастно попита Слейд.

— Засега не. Има едно скандално материалче, което се опитвам да открия. Ако се докопам до него, може да ви кажа още нещо.

— По-добре сега — рече Слейд. После устните му се опънаха назад и той рязко изсвири. Два пъти.

Подскочих. Отвън се блъсна вратата на кола. Чуха се стъпки.

Измъкнах пистолета иззад гърба си. Лицето на Слейд се изкриви и ръката му се стрелна към патлака, който лежеше пред него. Опита се да го сграбчи.

— Не го докосвай — рекох.

Той се изправи вдървено, като се облягаше върху пистолета, който обаче не беше в ръката му. Мушнах се покрай него в коридора и се обърнах тъкмо когато двама мъже влязоха в стаята.

Единият имаше къса рижа коса, бяло, дълбоко набраздено лице и неспокойни очи. Другият отдалеч си личеше, че е боксьор. Симпатично лице, ако не се брои сплесканият нос и дебелото като пържола ухо.

Никой от новодошлите не държеше пистолет. Те спряха и ни зяпнаха.

Стоях на прага на вратата зад Слейд. Той пък се облягаше на бюрото и не помръдваше.

Боксьорът разтвори широко уста и изръмжа, при което разкри остри бели зъби. Рижият изглеждаше разтреперан и уплашен.

Слейд запази пълно самообладание. Каза с равен, тих, но съвсем ясен глас:

— Този мръсник е очистил Стайнър, момчета. Пипнете го!

Рижият захапа долната си устна и посегна към нещо под лявата си мишница. Не успя да го извади. Бях готов и, макар с неудоволствие, го прострелях в дясното рамо. В затворената стая пистолетът изтрещя страхотно. Имах чувството, че се е чуло чак долу в града. Рижавият се сгромоляса на пода и взе да се гърчи и въргаля, сякаш го бях прострелял в корема. Боксьорът не помръдна. Може би знаеше, че не е достатъчно бърз. Слейд сграбчи патлака си и започна да се обръща. Направих една крачка и го фраснах зад ухото. Той се просна върху бюрото, а пистолетът изгърмя някъде към рафтовете с книги. Така и не ме чу, когато му казах:

— Мразя да удрям еднорък изотзад, Слейд. Не съм във възторг от представлението, което изнесох, но ти ме принуди.

Боксьорът се ухили насреща ми.

— Добре, приятел. А сега какво?

— Искам да се измъкна оттук, ако е възможно без повече стрелба. Мога да изчакам и полицията. Все ми е едно.

Той спокойно обмисли думите ми. Рижият стенеше на пода. Слейд не помръдваше.

Боксьорът бавно вдигна ръце и ги сключи зад гърба си.

— Не знам за какво е цялата тази дандания, но пет пари не давам къде ще идеш и какво ще правиш. Освен това тук не е най-подходящото място да си разменяме олово. Изчезвай!

— Умно момче си. Далеч по-мъдро от шефа си.

Промъкнах се покрай бюрото и се насочих към отворената врата. Боксьорът бавно се обърна с лице към мен, като държеше ръцете си зад врата. Върху лицето му бе застинала крива, но почти дружелюбна усмивка.