Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

— Не аз. Кармен. Това са неприятностите, за които е споменал твоят човек. Обаче не го е застреляла тя.

Лицето на Дравец пламна от гняв. Той стисна юмруци. Рязко пое дъх и веднага отстрани на шията му запулсира вена.

— Не е вярно! Тя е болна. Изобщо не е излизала. Като се прибрах, беше болна, лежеше в леглото!

— Вече ми го каза — рекох. — Но не е истина. Аз лично докарах Кармен вкъщи. Прислужницата знае, само че се опитва да запази приличие. Кармен беше в дома на Стайнър, а аз го наблюдавах отвън. Някой стреля с пистолет и после избяга. Не видях кой. Кармен беше прекалено пияна, за да го види. Затова е болна.

Очите му опитаха да се фокусират върху лицето ми, но бяха размътени и пусти, сякаш светлината зад тях беше угаснала. Той сграбчи страничните облегалки на стола. Огромните кокалчета на пръстите му побеляха от напрежение.

— Тя не ми каза — прошепна. — Не ми каза. На мен, който бих направил всичко за нея. — Гласът му беше лишен от всякакво чувство, в него звучеше само смъртната умора на отчаянието.

Той бутна стола назад.

— Отивам да взема парите — каза. — Десетте бона. Може пък онзи да си затрае.

После рухна. Голямата му груба глава тупна върху бюрото и тялото му се разтресе от ридания. Изправих се, заобиколих бюрото и го потупах по гърба. Потупвах го и мълчах. След малко той вдигна мокрото си от сълзи лице и сграбчи ръката ми.

— Господи, ти си добър човек.

— Още нищо не знаеш.

Свалих ръка от гърба му, пъхнах чашата в лапата му, помогнах му да я вдигне и гаврътне. После Взех празната чаша и я поставих обратно върху бюрото. Отново седнах.

— Трябва да се стегнеш — казах мрачно. — Полицията не знае за Стайнър. Заведох Кармен вкъщи и все още нищо не съм им изпял. Исках да дам малко време и на двама ви. По този начин здравата се накисвам. Ти също трябва да се включиш в играта.

Той кимна бавно, тежко.

— Да, ще направя каквото кажеш. Каквото кажеш.

— Изтегли парите. Нека са готови за обаждането. Имам някои идеи и може да не се наложи да ги използваш. Но моментът не е подходящ за хитрувания на дребно… Изтегли парите, стой мирен и си дръж езика зад зъбите. Другото остави на мен. Можеш ли да го направиш?

— Да — отвърна той. — Божичко, ти си добър човек.

— Не разговаряй с Кармен — посъветвах го. — Колкото по-малко си спомня след пиянството, толкова по-добре. А тази снимка — докоснах опакото на фотографията върху бюрото — показва, че някой е работил в комбина със Стайнър. Трябва да го пипнем, и то бързо, дори ако това струва десет бона.

Дравец бавно се изправи.

— Това не е нищо. Някакви си мангизи. Още сега отивам да ги изтегля. После се прибирам вкъщи. А ти действай, както си решил. Ще направя всичко каквото ми кажеш.

Сграбчи ръката ми отново, разтърси я и бавно напусна кантората. Чух как се отдалечава по коридора с тежки, провлечени стъпки. Обърнах две чаши една след друга и попих потта от лицето си.

Бавно се изкачвах с крайслера по „Ла Върн терас“ към къщата на Стайнър.

На дневна светлина успях да разгледам стръмния скат на склона и дървената стълба, по която избяга убиецът. Уличката отдолу беше съвсем тясна. Към нея гледаха фасадите на две къщи, сравнително отдалечени от дома на Стайнър. Но при шума от силния дъжд едва ли някой от живеещите в тях е обърнал внимание на изстрелите.

Под следобедното слънце у Стайнър всичко изглеждаше мирно и тихо. Небоядисаният дървен покрив беше все още мокър от дъжда. По дърветата, от другата страна на улицата, се бяха разпукнали нови листенца. Наоколо нямаше нито една кола.

Нещо шавна зад подкастрения жив плет, който скриваше входната врата на Стайнър.

От процепа в плета се измъкна Кармен Дравец, облечена в палто на бели и зелени карета, без шапка. Внезапно се спря и ме погледна с безумни очи, все едно не бе чула колата. После бързо се върна обратно. Продължих нагоре и паркирах пред празната къща.

Излязох от колата и се върнах назад. Така, посред бял ден, разходката на открито ми изглеждаше твърде рискована.

Минах през процепа в живия плет. Момичето стоеше изпънато и занемяло до открехнатата врата на къщата. Едната й ръка бавно се вдигна към устата и зъбите й захапаха странния палец, който стърчеше като допълнителен пръст. Под уплашените и очи имаше дълбоки тъмновиолетови кръгове.

Бутнах я в къщата, без да продумам, и затворих вратата. Стояхме и се гледахме. Тя бавно отпусна ръка и опита да се усмихне. После цялата изразителност изчезна от пребледнялото й лице и то придоби интелигентния вид на празна кутия за обувки.