Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

— Разбирам — рече замислено Слейд. — Много просто.

Не отговорих. Кармен също мълчеше. Беше втренчила поглед в празния му ръкав.

— Значи за книга, а? — продължи Слейд. Начинът, по който го каза, бе направо показателен. Очевидно му беше известно с какво се занимаваше Стайнър.

Отместих се към вратата.

— Само че вие не почукахте — казах. Той се усмихна леко смутен.

— Вярно. Трябваше да почукам. Съжалявам.

— Е, ние вече си тръгваме — рекох небрежно и хванах Кармен за ръката.

— Нещо да предам — в случай че Стайнър се върне? — тихо попита Слейд.

— Не бихме искали да ви притесняваме.

— Щом смятате така… — многозначително отбеляза той.

Пуснах ръката на Кармен и бавно се отделих от нея. Слейд все още държеше шапката в ръката си. Не помръдна. Дълбоко разположените му очи заблестяха дружелюбно.

Аз отново отворих входната врата.

— Момичето може да си върви — каза Слейд. — С вас обаче искам да поприказвам.

Погледнах го втренчено, като се опитвах да изглеждам ужасно непроницаем.

— Майтапчия, а? — приятелски отбеляза Слейд.

Неочаквано Кармен изхълца сподавено и изхвърча през вратата. След миг чух стъпките и надолу по хълма. Не бях забелязал колата й, но вероятно бе някъде наблизо.

— Какво, по дяволите… — започнах, но Слейд хладно ме прекъсна.

— Спестете си го. Тук нещо не е наред. Ей сега ще разбера какво е.

И небрежно тръгна из стаята. Прекалено небрежно.

Бе смръщил лице и не ми обръщаше особено внимание. Това ме накара да се замисля. Бързо хвърлих поглед през прозореца, но не можах да видя друго освен покрива на колата му, който се подаваше над живия плет.

Слейд откри тумбестата гарафа и двете тънки лилави чашки върху бюрото. Подуши едната. Отвратена усмивка изкриви тънките му устни.

— Мръсен сводник — беззвучно продума той.

Погледна книгите върху бюрото, докосна една-две, заобиколи отзад и се озова пред триножника. Разгледа го, после очите му се преместиха към пода, към тънкото килимче, метнато върху мястото, където бе лежал трупът на Стайнър. Побутна го с крак и изведнъж се закова на място, впил поглед в пода.

Изигра го блестящо — или притежаваше нюх, който щеше да е от полза и в моята професия. Не бях сигурен кое от двете — все още. Мислех обаче сериозно по въпроса.

Той бавно се отпусна на коляно. Бюрото частично ме скриваше от погледа му.

Измъкнах пистолета изпод мишницата си, сложих двете си ръце отзад и се подпрях на стената.

Чу се силно, рязко възклицание, след което Слейд скочи. Ръката му изхвръкна напред. В нея се появи дълъг черен лугер. Аз не помръднах. Слейд стискаше пистолета с дълги, бледи пръсти, без да го насочва към мен, без да го насочва към нищо конкретно.

— Кръв — каза тихо и мрачно. Дълбоко разположените му очи бяха станали тъмни и студени. — Там на пода, под килимчето, има кръв. Много кръв.

Усмихнах му се.

— Вече я забелязах — рекох. — Това е стара, изсъхнала кръв.

Той се отпусна странично в черния стол зад бюрото на Стайнър и придърпа с патлака телефона към себе си. После с намръщен поглед изгледа последователно телефона и мен.

— Смятам да извикам полиция.

— Давайте — рекох.

Очите му бяха присвити и студени като мрамор. Не му хареса, дето се съгласих с него. Цялото му лустро беше изчезнало и сега пред мен стоеше един добре облечен престъпен тип с лугер в ръка и очевидно знаеше как да го използва.

— Кой сте вие, по дяволите? — изръмжа Слейд.

— Частен детектив. Името няма значение. Момичето ми е клиентка. Стайнър я изнудваше с разни мръсотии. Дойдохме да поговорим с него, обаче го нямаше.

— И просто влязохте, така ли?

— Точно така. И какво от това? Може би мислите, че ние сме очистили Стайнър, господин Слейд?

Той се усмихна леко и криво, но нищо не каза.

— Или смятате, че Стайнър е застрелял някого и е избягал? — продължих.

— Стайнър никого не е застрелял — рече Слейд. — Той има смелост колкото болна котка.

— Не виждате никого тук, нали? А може би Стайнър е ял пиле за обяд и е обичал да коли пилетата в дневната?

— Не ви разбирам. Изобщо не разбирам играта ви.

Аз пак се му се усмихнах.

— Хайде, обадете се на приятелите си в града. Само че няма да ви хареса реакцията им.

Той обмисли думите ми, без да трепне. После устните му оголиха зъбите.

— И защо да не ми хареса? — попита внимателно.

— Познавам ви, господин Слейд — казах му. — Държите „Аладин клъб“ долу на „Палисадите“. Хазартни игри. Меко осветление, официални тоалети и лека вечеря. Познавате Стайнър достатъчно добре, за да влизате в къщата му, без да чукате. От време на време занаятът му се е нуждаел от малко закрила. Вие може би сте му я осигурявал.