Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

Изнизах се през вратата, пъхнах се в прохода на живия плет и хукнах нагоре по улицата, като всеки миг очаквах да чуя свистенето на куршум. Но никой не стреля.

Скочих в крайслера и яко го подгоних нагоре. Прехвърлих хълма и бързо напуснах квартала.

Минаваше пет, когато спрях пред блока на Рандал Плейс. Няколко прозореца вече светеха, а радиоапаратите ревяха нестройно на различни станции. Качих се с асансьора до четвъртия етаж. Четиристотин и пети апартамент беше в дъното на коридор, покрит със зелен килим и облицован с ламперия като слонова кост. От отворените врати на аварийния изход полъхваше хладен ветрец.

До входната врата на 405-и апартамент имаше малък кремав звънец. Натиснах го.

След доста време мъж открехна вратата на няколко сантиметра. Беше слаб и дългокрак, с тъмнокафяви очи и тъмнокафяво лице. Четинестата му коса растеше само по темето, като му оставяше огромно пространство за чело. Тъмните му очи ме изучаваха безстрастно.

— Стайнър? — казах.

Нищо върху лицето му не се промени. Извади цигара иззад вратата и бавно я пъхна между стиснатите си тъмни устни. До мен долетя облак дим, а след него думи, изречени с хладен, небързащ, равен глас.

— Какво каза?

— Търся Стайнър. Харолд Хардуик Стайнър. Онзи с книгите.

Мъжът кимна. Обмисли репликата ми, без да бърза. Погледна върха на цигарата си и рече:

— Мисля, че го познавам. Но той не идва тук. Кой те праща?

Усмихнах се. Не му хареса. Отвърнах:

— Ти ли си Марти?

Тъмното лице стана още по-хладно.

— Имаш ли мангизи… или просто се будалкаш?

Разсеяно преместих левия си крак. Достатъчно, за да не може да затръшне вратата.

— У теб са книгите — рекох, — а у мен е списъкът на клиентите. Какво ще кажеш да си поговорим?

Марти не отмести поглед от лицето ми. Дясната му ръка отново се скри зад вратата, а рамото му издаваше, че тя се движи. Откъм стаята зад гърба му се чу слаб шум — съвсем слаб. Кукичка на завеса леко звънна в корниз.

После той широко отвори вратата.

— Защо не? Щом смяташ, че си заслужава — каза хладно.

Минах покрай него и влязох в стаята.

Обстановката беше приятна, с хубави мебели, немного на брой. Френските прозорци на срещуположната стена и терасата пред тях гледаха към предпланините, вече поаленели от отблясъците на залеза. До прозорците имаше затворена врата. Пред втора врата на същата стена, но по-близо до мен, бе спусната завеса — на пиринчен корниз.

Седнах на канапе срещу стената, на която нямаше врати. Марти затвори външната врата и полуизвърнат към мен, отиде до високо дъбово бюро, обковано с гвоздеи с квадратни глави. Върху бюрото имаше кутия за пури от кедрово дърво с позлатени пантички. Той я взе, без да сваля очи от мен, занесе я до масичка при фотьойла и седна в него.

Сложих шапката до себе си, разкопчах горното копче на шлифера си и му се усмихнах.

— Е, слушам — каза той.

Изгаси цигарата, отвори капака на кутията и извади две тлъсти пури.

— Пура? — предложи нехайно и ми подхвърли едната.

Посегнах да я хвана, с което се проявих като глупак. Марти пусна втората пура в кутията и ловко насочи в гърдите ми пистолет.

Учтиво изгледах оръжието. Беше черен полицейски колт. В момента не можех да споря с него.

— Стани за малко — рече Марти — и мини два метра напред. А междувременно можеш да си вдигнеш ръцете.

Говореше с преднамерено нехайство.

Усмихнах му се, макар че беснеех вътрешно. Рекох му:

— Ти си вторият за днес, който смята, че патлакът в ръката означава да хванеш дявола за рогата. Махни го и седни да поговорим.

Марти сключи вежди и издаде брадичка напред. Тъмните му очи изглеждаха леко разтревожени.

Втренчихме се един в друг. Не поглеждах към остроносата черна обувка, която се подаваше изпод завесата пред вратата вляво от мен.

Марти беше облечен в тъмносин костюм, синя риза и черна вратовръзка. Лицето му изглеждаше строго над мрачните тонове. Каза тихо, напевно:

— Не ме разбирай криво. Не съм главорез — просто съм предпазлив. Нищо не знам за теб. Можеш да се окажеш убиец например.

— Не си достатъчно предпазлив. Ходът с книгите беше глупав.

Той пое дълбоко въздух и безшумно го изпусна. После се облегна назад, кръстоса дългите си крака и постави колта на коляното си.

— Не си мисли, че няма да го използвам, ако ми се наложи. Какво искаш от мен?

— Кажи на приятелката си с острите обувки да излезе. Сигурно се е изморила да си сдържа дъха.

Без да се обръща, Марти извика: