Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

Нещо повдигна палтото на Дравец откъм гърба, все едно куршумът бе пронизал цялото му тяло. Той се препъна, но веднага се изправи и нападна като бик.

Прицелих се и стрелях в тялото на Марти. Той потръпна, но колтът в ръката му продължи да подскача и трещи. После Дравец се озова между нас, а Кармен отхвърча настрани като сухо листо и вече никой не беше в състояние да направи каквото и да било.

Куршумите на Марти не можеха да спрат Дравец. Нищо не можеше. И мъртъв да бе, пак щеше да докопа Марти.

Сграбчи го за гърлото, когато онзи запокити празния пистолет в едрото му лице. Желязото отскочи като гумена топка. Марти пронизително изпищя, а Дравец го стисна за гушата и го отлепи от пода.

За миг тъмните ръце на Марти се опитаха да се вкопчат в китките на огромното мъжище. Нещо рязко изпращя и ръцете увиснаха безжизнено. Последва втори, по-глух пукот. Миг преди Дравец да пусне врата му, забелязах, че лицето на Марти е моравочервено. Спомних си, някак между другото, че онези, на които им чупят вратовете, понякога гълтат езиците си, преди да умрат.

После Марти се свлече в ъгъла, а Дравец започна да отстъпва назад. Отстъпваше като човек, губещ равновесие, неспособен да се задържи на краката си. Направи четири-пет несигурни крачки. Огромното туловище се килна заднишком и той се сгромоляса на пода с широко разперени ръце.

От устата му бликна кръв. Очите му се напрегнаха, все едно се мъчеше да види през мъгла.

Кармен Дравец клекна до него и започна да вие като уплашено животно.

От антрето се чу шум, но никой не се показа през отворената врата. Твърде много олово се бе изсипало напосоки.

Бързо се приближих до Марти, надвесих се над него и пъхнах ръка във вътрешния му джоб. Измъкнах дебел квадратен плик, в който имаше нещо твърдо. Изправих се и се обърнах.

Далеч във вечерния здрач се разнесе слаб вой на сирена, който сякаш се усилваше.

Пребледнял мъж предпазливо надникна през вратата. Коленичих до Дравец.

Той се опита да каже нещо, но не можах да чуя думите. После напрежението изчезна от очите му и те станаха далечни и безразлични, като на човек, загледан много напред, отвъд ширнала се далнина.

Кармен каза безучастно:

— Беше пиян. Принуди ме да кажа къде отивам. Не знаех, че ме е последвал.

— Разбира се — отвърнах глухо.

Изправих се и отворих плика. Вътре имаше няколко снимки и негатив. Хвърлих го на пода и го смачках с тока на обувката си. Започнах да късам снимките и да гледам как парченцата падат от ръката ми и се разпиляват из стаята.

— Сега ще публикуват доста твои снимки, малката, но тази няма да е между тях.

— Не знаех, че ме е проследил — повтори тя и задъвка палеца си.

Сирената вече виеше пред блока. Заглъхна до монотонно бръмчене, после спря окончателно точно когато привърших с късането.

Стоях неподвижно в средата на стаята и се питах защо унищожих снимките. Сега вече това нямаше никакво значение.

Облакътен на голямата орехова маса в кабинета на инспектор Айшам и небрежно стиснал димяща цигара между пръстите си, Гай Слейд каза, без да ме поглежда:

— Благодаря, че ме накисна, ченге. Приятно ми е от време на време да се срещам с момчетата от Управлението.

Усмихна се кисело и очите му се присвиха.

Седях на дългата страна на масата, срещу Айшам. Беше върлинест, невзрачен, с пенсне. Нито приличаше, нито постъпваше, нито приказваше като ченге. Макгий Виолетката и детектив Тринел — весел ирландец, седяха на два стола с извити облегалки досами стената с остъклена горна част, която отделяше приемната от кабинета.

Казах на Слейд:

— Стори ми се, че твърде бързо открихте кръвта. Очевидно съм сбъркал. Моите извинения, господин Слейд.

— Да. Едно извинение и все едно нищо не се е случило.

Той се изправи и взе бамбуковото бастунче и ръкавицата, които лежаха върху масата.

— Свършихте ли с мен, инспекторе?

— Свършихме за тази вечер, Слейд.

Гласът на Айшам беше сух, хладен, подигравателен.

Слейд закачи бастунчето на китката си, за да отвори вратата. Усмихна се, преди да излезе. Тилът ми вероятно е бил последното нещо, върху което са се спрели очите му, но аз не го гледах.

Айшам рече:

— Не е необходимо да ти казвам как гледа полицията на подобно укриване на убийство.

Въздъхнах.

— Изстрели — рекох. — Мъртвец на пода. Голо упоено момиче на стола, което не знае какво се е случило. Убиец, когото не можех да заловя, а и вие също… тогава. И зад всичко този стар клет великан, който късаше сърцето си, като се опитваше да постъпи правилно в неподходящ момент. Хайде, лепнете ми го. Не съжалявам.