Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

Придадох нежност на гласа си и казах:

— Не се плаши. Аз съм приятел. Седни на онзи стол до бюрото. Приятел съм на баща ти. Не се паникьосвай.

Тя отиде и седна на жълтата възглавничка върху черния стол пред бюрото на Стайнър. На дневна светлина стаята изглеждаше занемарена и овехтяла. Все още вонеше на етер. Кармен облиза ъгълчетата на устата си с побелелия връх на езика си. Тъмните й очи гледаха по-скоро глупаво и зашеметено, отколкото уплашено. Помачках една цигара между пръстите си и избутах част от книгите, за да седна на ръба на бюрото, бавно дръпнах няколко пъти от цигарата, а после попитах момичето:

— Какво правиш тук?

То взе да подръпва палтото си и не отговори. Опитах пак.

— Какво помниш от снощи?

Този път отговори.

— Какво да помня? Снощи бях болна… вкъщи.

Говореше гърлено, колебливо, гласът й едва стигаше до ушите ми.

— Преди това — рекох. — Преди да те заведа вкъщи. Тук.

Шията й бавно поруменя и очите й се разшириха.

— Вие… вие ли бяхте? — изхриптя и отново задъвка смешния си палец.

— Да, аз бях. Какво си спомняш от всичко, което стана?

— Полицай ли сте? — попита Кармен.

— Не. Казах ти, приятел съм на баща ти.

— Не сте ли полицай?

— Не.

Най-после загря. Изпусна дълга въздишка.

— Какво… какво искате?

— Кой го уби?

Раменете й се разтресоха в карираното палто, но изражението й не се промени особено. Очите й загледаха лукаво.

— Кой… кой друг знае?

— За Стайнър ли? Нямам представа. Във всеки случай не и полицията, иначе някой щеше да е тук. Може би Марти.

Ударът беше нанесен слепешката, но изтръгна остър вик от устата и.

— Марти!

Около минута и двамата мълчахме. Аз смучех цигарата, а тя си дъвчеше палеца.

— Не хитрувай — казах. — Марти ли го уби?

Брадичката и се отпусна надолу.

— Да.

— Защо?

— Ами… не знам — отвърна глухо.

— Често ли се виждахте напоследък?

Тя вкопчи ръце една в друга.

— Само един-два пъти — почти изхрачи отговора си Кармен.

— Какво има? Мислех, че харесваш Марти.

— Ненавиждам го! — изкрещя тя.

— Значи нямаш нищо против да го накиснеш? — казах.

Това не й стана особено ясно. Наложи се да и обясня.

— Склонна ли си да кажеш на полицията, че е Марти?

В очите й изведнъж лумна паника.

— Ако премълча за порнографската снимка — казах успокояващо.

Тя се изкиска.

Почувствах се отвратително. Ако беше изпищяла, пребледняла или дори припаднала, щях да го приема за напълно естествено. Тя обаче само се изкиска.

Започнах да ненавиждам дори физиономията й. Посървах само като я гледах.

Хихиканията продължиха. Тичаха из стаята като плъхове. Постепенно достигнаха точката на истерията. Слязох от бюрото, направих крачка към нея и я зашлевих през лицето.

— Също като снощи — рекох.

Кикотът незабавно спря и дъвкането на палеца се възобнови. Очевидно Кармен все така нямаше нищо против шамарите ми. За втори път седнах на ръба на бюрото.

— Дошла си да потърсиш негатива — снимката в евин костюм.

Тя повдигна глава и отново я отпусна.

— Определено си закъсняла. Търсих я снощи. Още тогава я нямаше. Може да е у Марти. Не ме ли будалкаш за него?

Кармен енергично поклати глава. Бавно стана от стола. Очите й бяха присвити, черни като трънки и празни като стридени черупки.

— Е, аз да си тръгвам — каза тя, сякаш досега бяхме пили чай.

Приближи се до вратата и тъкмо посягаше да я отвори, когато по хълма се изкачи кола и спря пред къщата. Някой излезе от колата.

Кармен се обърна и ужасено се втренчи в мен. Вратата безцеремонно се отвори и насреща ни застана мъж.

Имаше продълговато лице и носеше кафяв костюм и черна касторена шапка. Левият му ръкав беше подгънат навътре и закачен отстрани на сакото с голяма безопасна игла.

Свали шапка, затвори вратата, като я бутна с рамо, и се обърна към Кармен с приятна усмивка. Черната му коса бе ниско подстригана, а черепът — ръбест. Дрехите му стояха добре. Нямаше вид на бандит.

— Аз съм Гай Слейд — каза. — Извинете за безцеремонното нахлуване. Звънецът не работеше. Стайнър тук ли е?

Изобщо не беше посягал към звънеца. Кармен го погледна объркано, после мен, после отново Слейд. Облиза устни, но нищо не каза.

— Стайнър не е тук, господин Слейд — обадих се аз. — И… ние не знаем къде е.

Той кимна и отърка периферията на шапката в дългата си брадичка.

— Негови приятели ли сте?

— Отбихме се за една книга — обясних и му върнах усмивката. — Вратата беше открехната. Почукахме, а после влязохме — също като вас.