Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Но това не беше вече вик. Това беше предсмъртно хъркане…

Когато леко спящият Джон се събуди от тези непознати звукове и дотича в стаята, главата на Тома едва мърдаше устни. Джон постави, както умееше, главата на мястото й, вмъкна тръбичките по-дълбоко и внимателно изтри кръвта, за да не види професор Керн следите от нощното произшествие.

Сутринта отделената от тялото глава на Брике стоеше вече на старото място, върху металическата масичка със стъклена плоча, и Керн я привеждаше в съзнание.

Когато той проми главата от остатъците на развалената кръв и пусна струя прясна, здрава кръв, нагрята до тридесет седем градуса, лицето на Брике порозовя. След няколко минути тя отвори очи и без още да разбира нещо, спря поглед върху Керн. После с явно усилие погледна надолу и очите й се разшириха.

— Пак без тяло… — прошепна главата на Брике и очите й се напълниха със сълзи. Сега тя можеше само да съска: гласните струни бяха прорязани над старото сечение.

„Отлично“ — помисли Керн, — „кръвоносните съдове бързо се изпълват с влага, ако само това не е остатък от влага в слъзните канали. Обаче за сълзи не бива да се губи скъпоценната течност.“

— Не плачете и не тъгувайте, мадмоазел Брике. Вие жестоко се наказахте сама с вашето непослушание. Но аз ще ви направя ново тяло, по-хубаво от предишното. Потърпете още няколко дни.

И като се отстрани от главата на Брике, Керн се приближи до главата на Тома.

— А как е нашият фермер?

Керн изведнъж се намръщи и разгледа внимателно главата на Тома. Тя имаше много лош вид. Кожата беше потъмняла, а устата полуотворена. Керн прегледа тръбичките и се нахвърли с ругатни върху Джон.

— Аз мислех, че Тома спи! — оправдаваше се Джон.

— Ти сам си проспал, магаре!

Керн започна да се занимава с главата.

— Ах, какъв ужас!… — съскаше главата на Брике. — Той е умрял! Така се страхувам от покойници… Аз също се страхувам да умра… От какво е умрял?

— Затвори крана и с въздушната струя! — заповяда сърдито Керн.

Брике млъкна на половин дума, но продължаваше изплашено и умоляващо да гледа в очите болногледачката, като мърдаше безпомощно устните си.

— Ако след двадесет минути не върна живота на главата, не остава нищо друго, освен да се изхвърли — каза Керн.

След петнадесет минути главата даде признаци на живот. Клепките и устните трепнаха, но очите гледаха тъпо, безсмислено. Още след две минути главата произнесе няколко несвързани думи. Керн вече тържествуваше от победата.

Но главата изведнъж пак замлъкна. Ни един нерв не трепкаше на лицето. Керн погледна термометъра.

— Температура на труп. Свършено!

И забравяйки за присъствието на Брике, той дръпна със злоба главата за гъстите коси, смъкна я от масичката и я хвърли в големия металически леген.

— Да се изнесе в хладилника… Ще трябва да се направи аутопсия.

Негърът бързо взе легена и излезе. Главата на Брике го гледаше с разширени от ужас очи.

В кабинета на Керн зазвъня телефонът. Керн хвърли със злоба на пода цигарата, която се готвеше да запуши, и излезе, като хлопна силно вратата. Обаждаше се Равино. Той съобщаваше, че е изпратил на Керн специално писмо, което трябва да е получено вече.

Керн слезе долу и сам взе писмото от дървената пощенска кутия. Като се изкачи по стълбата, разкъса плика и почна да чете. Равино му съобщаваше, че Артур Доуел, прониквайки в неговата болница под предлог, че е болен, е откраднал мадмоазел Лоран и сам е избягал.

Керн едва не падна на стълбата.

— Артур Доуел!… Синът на професора… Той е тук? И той, разбира се, знае всичко…

Яви се нов враг, който няма да го пощади. В кабинета си Керн изгори писмото и закрачи по килима, обмисляйки плана на действие. Да унищожи главата на професор Доуел? Това може да направи винаги за една минута. Но главата му е още нужна. Необходимо е само да вземе мерки тази улика да не попадне пред очите на чужди хора. Възможен е обиск, нахлуване на враговете в неговия дом. После… после е необходимо да се ускори демонстрацията с главата на Брике. Победителите никой не съди. Каквото и да говорят Лоран и Артур Доуел, за Керн ще бъде по-лесно да се бори с тях, когато името му бъде увенчано с ореола на общото признание и уважение.

Керн вдигна телефонната слушалка, извика секретаря на научното дружество и го помоли да намине към него за преговори по организирането на заседание, на което той, Керн, ще демонстрира резултатите от своите най-нови работи. После Керн позвъни в редакциите на най-големите вестници и помоли да изпратят хора за интервю.