Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Ларе си пое дъх и продължи:

— Да, напрегната работа беше. Нетърпимата болка все повече обезсилваше Равино, а Шауб продължаваше да извива ръката му. Най-после Равино, гърчейки се от болки, запита прегракнало: „Какво искате?“ — „Незабавно да освободите Артур Доуел“ — казах аз. „Разбира се“ — скърцайки със зъби, отговори Равино, — „познах лицето ви. Та пуснете ръката ми, дявол да ви вземе! Ще ви заведа при него…“ Шауб пусна ръката му дотолкова, колкото да дойде на себе си: той вече губеше съзнание. Равино ни отведе в камерата, в която бяхте затворени, и ни показа с очи ключа. Аз отворих вратата и влязох в камерата, съпровождан от Равино и Шауб. Пред очите ни се представи невесело зрелище: повит като младенец, вие се гърчехте с последни тръпки, подобно разкъсан червей. Камерата беше изпълнена със задушлива миризма на хлор. За да не се занимава повече с Равино, Шауб му нанесе лекичък удар в долната челюст, от който докторът се търколи на пода като чувал. Ние, сами задушавайки се, ви измъкнахме от камерата и захлопнахме вратата.

— А Равино? Той…

— Ако се задуши, няма да е голяма беда, решихме ние. Но вероятно са го освободили и свестили след нашето заминаване… Измъкнахме се от това гнездо на оси доста благополучно, ако не се смята, че стана нужда да изстреляме останалите патрони в кучетата… И ето че вие сте тука.

— Дълго ли лежах в безсъзнание?

— Десет часа. Лекарят скоро си отиде, след като се възстанови пулсът и дишането ви и той се убеди, че сте вън от опасност. Да, скъпи мой — потривайки ръце, продължи Ларе, — предстоят шумни процеси. Равино ще седне на подсъдимата скамейка заедно с професор Керн. Няма да оставя тази работа аз.

— Но по-напред трябва да намерим — жива или мъртва — главата на моя баща — тихо произнесе Артур.

Професор Керн беше така зарадван от неочакваното завръщане на Брике, че даже забрави да й се скара. Впрочем нямаше и време за това. Стана нужда Джон да внесе Брике на ръце, а тя стенеше от болки.

— Докторе. простете ми — каза тя, като видя Керн. — Аз не ви послушах…

— И сама се наказахте — отговори Керн и помогна на Джон да нагласи бегълката на леглото.

— Боже, не си свалих даже палтото.

— Моля, аз ще ви помогна да направите това.

Керн започна внимателно да сваля палтото на Брике и същевременно я наблюдаваше с опитно око. Лицето й беше необикновено подмладено и свежо. От бръчките не беше останала ни следа. „Работата на жлезите с вътрешна секреция“ — помисли той. — „Младото тяло на Анжелика Гай е подмладило главата на Брике.“

Професор Керн знаеше отдавна вече чие тяло бе откраднал от моргата. Той следеше внимателно вестниците и се подсмиваше иронично, като четеше за търсенията на „безследно изчезналата“ Анжелика Гай.

— По-внимателно… Кракът ме боли — намръщи се Брике, когато Керн се обърна на другата страна.

— Налудувахте се! Нали ви предупредих.

Влезе болногледачка, възрастна жена с топличко изражение на лицето.

— Съблечете я — кимна Керн към Брике.

— А къде е мадмоазел Лоран? — учуди се Брике.

— Няма я тука. Тя е болна.

Керн се обърна, побарабани с пръсти по таблата на леглото и излезе от стаята.

— Отдавна ли служите при професор Керн? — запита Брике новата болногледачка.

Запитаната промуча нещо неразбрано, показвайки устата си. „Няма“ — досети се Брике. — „Няма с кого и да поговориш…“ Болногледачката взе мълчаливо палтото и излезе. Отново се появи Керн.

— Покажете ми крака си.

— Аз много танцувах — започна Брике своята изповед. — Скоро се отвори раната на стъпалото. Не обърнах внимание…

— И продължавахте да танцувате?

— Не, при танцуване болеше. Но още няколко дена играх тенис. Това е такава очарователна игра!

Слушайки бърборенето на Брике, Керн разглеждаше внимателно крака и все повече се мръщеше. Кракът беше подпухнал до коляното и почернял. Той натисна на няколко места.

— Ох, боли!… — извика Брике.

— Тресе ли ви?

— Да, от вчера.

— Така… — Керн взе цигара и запуши. — Положението е много сериозно. Ето докъде довежда непослушанието. С кого благоволихте да играете на тенис?

Брике се смути.

— С един… познат млад човек.

— Няма ли да ми разкажете какво въобще стана с вас, след като избягахте от мен?

— Бях у една своя приятелка. Тя много се учуди, като ме видя жива. Казах й, че раната ми не се оказа смъртоносна и че ме излекуваха в болницата.

— За мене и… главата нищо ли не говорихте?