Александър Беляев - Главата на професор Доуел

— Разбира се, не — убедено отговори Брике. — Би било странно да говоря за това. Щяха да ме сметнат за луда.

Керн въздъхна с облекчение. „Всичко мина по-добре, отколкото можех да предполагам“ — помисли той.

— Но какво ще стане с крака ми, професоре?

— Страхувам се, че трябва да се отреже.

Очите на Брике засветиха с ужас.

— Да се отреже кракът! Моят крак? Да ме направите саката?

На самия Керн не се искаше да обезобразява тялото, намерено и съживено с такъв труд. Пък и ефектът от демонстрацията ще изгуби много, ако стане нужда да се показва саката. Добре би било да мине без ампутация на крака, но едва ли е възможно това.

— Може би ще е възможно да ми се пристави нов крак.

— Не се тревожете, ще почакаме до утре. Аз пак ще ви навестя — каза Керн и излезе.

На смяна отново дойде безмълвната болногледачка. Тя донесе бульон и пържени хапки. Брике нямаше апетит. Тресеше я и въпреки настойчивите мимически уговаряния на болногледачката не можа да изяде повече от две лъжички.

— Отнесете го, не мога.

Болногледачката излезе.

— Трябваше да измерите отначало температурата — чу Брике гласа на Керн от другата стая. — Нима не знаете такива прости неща? Аз ви казах това.

Болногледачката влезе отново и подаде на Брике термометър. Болната си сложи безропотно термометъра. И когато го извади и погледна, той показваше тридесет и девет.

Болногледачката записа температурата и седна до болната. За да не вижда тъпото и безучастно лице на болногледачката, Брике извърна глава към стената. Даже това незначително обръщане предизвика болка в крака и долната част на корема. Брике застена глухо и затвори очи. Тя помисли за Ларе: „Милия, кога ще го видя?“

Към девет часа вечерта треската се усили, започна бълнуване. На Брике й се струваше, че се намира в каюта. Вълнението се усилва, яхтата се люлее и от това почна да й се повръща… Ларе се хвърля върху нея и почва да я души. Тя извиква, мята се по леглото… Нещо влажно и студено се докосва до челото и сърцето. Кошмарите изчезват.

Тя се вижда на тенисната площадка заедно с Ларе. През леката мрежеста ограда се синее морето. Слънцето пече безмилостно, главата я боли и й се вие свят. „Ако не ме болеше така главата… Това ужасно слънце!… Не мога да пропусна топката…“ И тя с напрежение следи движенията на Ларе, който вдига ракетката за удар. „Плей!“ — крещи Ларе, зъбите му блясват на яркото слънце и преди тя да успее да отговори, удря топката. „Аут“ — гръмко отговаря Брике, радвайки се на грешката на Ларе.

— Продължавате да играете на тенис ли? — чува тя нечий неприятен глас и отваря очи. Над нея се е навел Керн и държи ръката й. Той брои пулса. После преглежда крака и неодобрително клати глава.

— Колко е часът? — пита Брике, движейки с труд езика си.

— Два часът през нощта. Ето какво, мила танцувачко, ще стане нужда да се ампутира кракът ви.

— Какво значи това?

— Да се отреже.

— Кога?

— Веднага. Не бива да се бавим нито един час, иначе ще почне общо заразяване.

Мислите на Брике се объркват. Тя чува гласа на Керн като насън и с мъка разбира думите му.

— И високо ли ще го отрежете? — говори тя почти равнодушно.

— Ето така — Керн бързо прекарва дланта си под корема. От този жест коремът на Брике изстива. Съзнанието й все повече се прояснява.

— Не, не, не. — ужасена говори тя. — Аз не ще позволя! Не искам!

— Искате да умрете ли? — спокойно пита Керн.

— Не.

— Тогава избирайте едно от двете.

— А какво ще стане с Ларе? Защото той ме обича… — бърбори Брике. — Аз искам да живея и да бъда здрава. А вие искате да ми отнемете всичко… Вие сте страшен, боя се от вас! Спасете! Спасете ме!

Тя пак бълнуваше, крещеше и се надигаше да става. Болногледачката едва я удържаше. Скоро на помощ беше извикан и Джон.

В това време Керн работеше бързо в съседната стая, готвейки се за операцията.

Точно в два часа през нощта сложиха Брике на операционната маса. Тя дойде на себе си и мълчаливо гледаше Керн така, както осъдените на смърт гледат своя палач.

— Пощадете ме — накрая прошепна тя. — Спасете ме…

На лицето й поставиха маска. Болногледачката хвана пулса… Джон все по-плътно притискаше маската. Брике изгуби съзнание.

Тя дойде на себе си в леглото. Главата й се маеше. Повръщаше й се. Спомни си смътно за операцията и въпреки страшната слабост повдигна глава, погледна крака си и тихо изстена. Кракът беше отрязан над коляното и здраво забинтован. Керн сдържа думата си: направи всичко, за да обезобрази колкото е възможна по-малко тялото на Брике. Той рискува и направи ампутацията с оглед да може после да се направи протеза. Цял ден след операцията Брике се чувствуваше задоволително, макар треската да не преставаше, което много озадачаваше Керн. Той я наобикаляше всеки час и преглеждаше крака.