Александър Беляев - Главата на професор Доуел

— Какво ще правя сега без крак? — питаше го Брике.

— Не се безпокойте, ще ви направя нов крак, по-добър от предишния — успокояваше я Керн. — Ще танцувате. — Но лицето му се мръщеше: кракът беше почервенял над ампутираното място и се беше подул.

Привечер температурата се покачи. Брике почна да се мята, да стене и бълнува.

В единадесет часа вечерта температурата се дигна до четиридесет градуса и шест десети.

Керн сърдито изруга себе си: стана му ясно, че е почнало общо заразяване на кръвта. Тогава, без да мисли за спасяване тялото на Брике, Керн реши да отвоюва от смъртта макар част от експоната. „Ако промия кръвоносните й съдове с антисептичен, а после с физиологичен разтвор и вкарам прясна, здрава кръв, главата ще живее.“

И той заповяда да пренесат отново Брике на операционната маса.

Брике лежеше в безсъзнание и не почувствува как острият скалпел бързо сряза шията и над червения шев, останал от първата операция. Това срязване отделяше не само главата на Брике от нейното прекрасно младо тяло. То отряза от Брике целия свят, всичките радости и надежди, с които тя живееше.

Главата на Тома вехнеше всеки ден. Той не беше приспособен за живот само със съзнанието си. За да се чувствува добре, за него беше необходимо да работи, да се движи, да вдига тежести, да изморява своето могъщо тяло, после много да яде и здраво да спи.

Той често затваряше очи и си представяше, че напряга гръб, вдига и носи тежки чували. Струваше му се, че усеща всеки напрегнат мускул. Усещането беше така реално, че той отваряше очи с надежда да види силното си тяло. Но под него както преди се виждаха само крачката на масата. Тома скърцаше със зъби и отново затваряше очи.

За да се развлече, почваше да мисли за село. Но тогава си спомняше и за своята невяста, която беше загубил завинаги, Той не един път молеше Керн да му даде ново тяло, а Керн с усмивка се извиняваше:

— Не се намира още подходящо, потърпи малко.

— Макар някакво какво да е телце — молеше Тома: толкова голямо беше желанието му да се върне към живота.

— С какво да е тяло ти ще пропаднеш. За тебе трябва здраво тяло — отговаряше Керн.

Тома чакаше, минаваха дни подир дни, а главата му все още стърчеше върху високата масичка.

Особено мъчителни бяха безсънните нощи. Почнаха да му се явяват халюцинации. Стаята се въртеше, разстилаше се мъгла, а из мъглата се показваше глава на кон. Изгряваше слънце. По двора тичаше куче, кокошките крякаха… И изведнъж отнякъде изскачаше ревящ камион и се устремяваше към Тома. Тази картина се повтаряше безкрай и Тома умираше безброй много пъти.

За да се избави от кошмарите, започваше да шепне песни — струваше му се, че пее — или да брои.

Веднъж го увлече една игра — Тома опита да задържи с уста въздушната струя. Когато след това отвори внезапно устата си, въздухът излезе със забавен шум.

Това се хареса на Тома и той започна отново своята игра. Задържаше въздуха дотогава, докато той сам не се промъкваше през стиснатите му устни. Тогава Тома почна да преобръща езика си: получиха се много смешни звукове. А колко секунди може да задържи струята въздух? Тома почна да брои. „Пет, шест, седем, осем… Ш-ш-ш“ — въздухът се изтръгваше. Още… шест, седем… девет, единадесет… двана…"

Сгъстеният въздух изведнъж удари в небцето с такава сила, че Тома почувствува как главата му се приповдигна върху поставката си.

„Така май ще отлетиш от своето прътче“ — помисли Тома.

Той наведе очи и видя, че кръвта се беше разляла по стъклената повърхност на подставката и капеше на пода. Очевидно въздушната струя, като повдигна главата му, отслаби тръбичките в кръвоносните съдове на шията му. Главата на Тома се ужаси: нима това е краят? И действително съзнанието му почна да потъмнява. У него се яви чувството, че не му стига въздух: кръвта, хранеща главата му, не можеше вече да прониква в мозъка в достатъчно количество, за да занесе живителен кислород. Той видя своята кръв, чувствуваше своето бавно угасване. Не искаше да умира! Съзнанието му се хващаше за живота. Трябва да живее на всяка цена! Да дочака новото тяло, обещано му от Керн…

Тома се стараеше да постави главата си по-долу, скъсявайки мускулите на шията, опитваше се да се размърда, но само влошаваше положението си: стъклените краища на тръбичките още повече излизаха от вените. С последни проблясъци на съзнанието Тома почна да крещи, да крещи така, както не е крещял никога в живота си.