Александър Беляев - Главата на професор Доуел

— Аз мисля, че цялата тази романтика не е нужна в дадения случай. Вероятно Керн знае вече от Равино за моето идване в Париж и участието ми в открадването на мадмоазел Лоран. Значи нямам повече основание да пазя инкогнито. Това първо. После аз съм син… на покойния професор Доуел и затова имам законното право, както казват юристите, да заведа дело, да поискам съдебно разследване, обиск…

— Пак съдебно — безнадеждно махна ръка Ларе. — Ще ви забъркат съдебните драки и Керн ще се изплъзне.

Артур се закашля и неволно се намръщи от болка в гърдите.

— Вие твърде много говорите — загрижено каза мадам Лоран, която седеше край Артур.

— Нищо — отговори той, разтривайки гърдите си. — Това веднага ще мине.

В този момент в стаята влезе Мари Лоран, силно развълнувана от нещо.

— Ето, четете — каза тя, подавайки вестник на Доуел.

На първата страница с едър шрифт беше напечатано:

Второто подзаглавие — с по-дребен шрифт:

В забележката се съобщаваше, че утре вечер в научното дружество излиза с доклад професор Керн. Докладът ще бъде съпроводен с демонстрация на съживена човешка глава.

По-нататък се съобщаваше историята на работите на Керн, изброяваха се неговите научни трудове и направените от него блестящи операции. Под първата забележка беше поместена статия с подписа на самия Керн. В нея в общи черти се излагаше историята на опитите му за съживяване на глави — отначало на кучета, а после на хора.

Лоран следеше с напрегнато внимание ту изражението на лицето на Артур Доуел, ту погледа на очите му, преминаващи от ред на ред. Доуел запазваше външно спокойствие. Само в края на четенето на лицето му се появи и пак изчезна скръбна усмивка.

— Не е ли възмутително? — извика Мари Лоран, когато Артур върна мълчаливо вестника. — Този негодяй не споменава нито дума за ролята на вашия баща в цялото това „сензационно откритие“. Не, аз не мога да оставя това така! — Бузите на Лоран горяха. — За всичко, което Керн направи с мене, с вашия баща, с вас, с онези нещастни глави, които той възкреси за ада на безтелесното съществуване, той трябва да понесе наказание. Той трябва да даде отговор не само пред съда, но и пред обществото. Ще бъде най-велика несправедливост, ако допуснем да тържествува макар един час.

— Какво искате? — тихо запита Доуел.

— Да разваля триумфа му! — горещо отговори Лоран. — Да се явя на заседанието на научното дружество и всенародно да хвърля в лицето на Керн обвинението, че той е убиец, престъпник, крадец…

Мадам Лоран беше разтревожена не на шега. Едва сега тя разбра колко силно бяха разклатени нервите на дъщеря й. За пръв път майката виждаше своята кротка, сдържана дъщеря в такова възбудено състояние. Мадам Лоран се опитваше да я успокои, но девойката като че ли не забелязваше нищо наоколо си. Тя цялата гореше от негодувание и жажда за отмъщение. Ларе и Шауб я гледаха с учудване. Със своята разпаленост и неукротим гняв тя ги надмина. Майката на Лоран погледна умоляващо Артур Доуел. Той улови този поглед и каза:

— Вашата постъпка, мадмоазел Лоран, от каквито и благородни чувства да се диктува, е безразсъдно…

Но Лоран го прекъсна:

— Има безразсъдство, което струва колкото мъдрост. Не мислете, че искам да изляза в ролята на героиня-изобличителка. Аз просто не мога да постъпя иначе. Това иска моето нравствено чувство.

— Но какво ще постигнете? Та вие можете да кажете всичко това на съдебния следовател, нали?

— Не, аз искам Керн да бъде посрамен публично! Керн си създава слава върху нещастието на другите, върху престъпления и убийства! Утре той иска да пожъне лаврите на славата. И той трябва да пожъне слава, каквато е заслужил.

— Аз съм против тази постъпка, мадмоазел Лоран — каза Артур Доуел, защото се страхуваше, че излизането на Лоран може силно да разтърси нервната й система.

— Много съжалявам — отговори тя. — Но аз няма да се откажа от тази постъпка, ако ще целият свят да е против мене. Вие още не ме познавате!

Артур Доуел се усмихна. Тази младежка разпаленост му харесваше, а самата Мари, с почервенелите бузи, още повече.

— Но това ще бъде необмислена крачка — започна той отново. — Вие се подхвърляте на голям риск…

— Ние ще я защищаваме! — възкликна Ларе, дигайки ръка с такъв вид, като че ли държи шпага, готова за удар.

— Да, ще ви защищаваме — гръмогласно подкрепи другаря си Шауб, разтърсвайки юмрук във въздуха.