Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Лоран надникна в ушите на главата и измъкна оттам плътни късове вата.

— Кой сте вие? — повтори тя въпроса.

— Аз бях професор Доуел.

— Но вашето лице? — задъха се Лоран от вълнение.

— Лицето?… — Главата говореше с труд. — Да… лишиха ме даже от лицето ми… Малка операция… под кожата на носа ми е вкаран парафин… Уви… мой остана само мозъкът ми в тази обезобразена черна кутия… но и той се отказва да служи… Аз умирам… нашите опити не са свършени… макар главата ми да проживя повече, отколкото аз пресмятах теоретически.

— Защо имате очила? — запита следователят, като се приближи.

— Напоследък колегата не ми доверява. — Главата се опита да се усмихне. — Той ме лиши от възможността да чувам и да виждам… Очилата не са прозрачни… за да не издам себе си пред нежелателни за него гости… Свалете ми очилата…

Лоран свали очилата с треперещи ръце.

— Мадмоазел Лоран… вие? Здравейте, друже мой!… А Керн каза, че сте заминали… лошо ми е… повече не мога да работя… Колегата Керн едва вчера ми обяви милостиво амнистия… Ако сам не умра днес, той обеща да ме освободи утре…

И изведнаж, като видя Артур, който стоеше настрана като вцепенен, без кръв в лицето, главата радостно произнесе:

— Артур!… Сине!…

За миг замъглените очи се проясниха.

— Татко, скъпи мой! — Артур приближи до главата. — Какво са направили с тебе?…

Той залитна. Ларе го прихвана.

— Ето… добре… Още един път се видяхме с тебе… след моята смърт… — прошипя главата на професор Доуел.

Гласните струни почти не работеха, езикът лошо се движеше. През паузите въздухът излиташе със свистене от гърлото.

— Артур, целуни ме по челото… ако не ти е… не… неприятно…

Артур се наведе и го целуна.

— Ето така… сега добре…

— Професор Доуел — каза следователят, — можете ли да ми съобщите обстоятелствата на вашата смърт?

Главата погледна следователя с угасващ поглед, видимо лошо разбирайки какво иска. После, като разбра, бавно изви очи към Лоран:

— Аз на нея… говорих… тя знае всичко.

Устните на главата престанаха да мърдат, а очите се премрежиха.

— Край!… — каза Лоран.

Известно време всички стояха мълчаливо, подтиснати от станалото.

— Е, какво — прекъсна тягостното мълчание следователят и като се обърна към Керн, произнесе:

— Моля елате след мен в кабинета! Трябва да ви разпитам.

Когато вратата след тях се захлопна, Артур се отпусна тежко на стола до главата на баща си и закри с ръце лицето си.

— Бедни, бедни татко!

Лоран меко положи ръка на рамото му. Артур стана поривисто и здраво хвана ръката й.

От кабинета на Керн се раздаде изстрел.

© Александър Беляев

© Йосиф Събев, превод от руски

Александр Беляев

Голова професора Доуеля,

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/26]

Последна редакция: 2006-08-06 16:21:26

Асфикция — задушаване.