Александър Беляев - Главата на професор Доуел

С Артур Доуел се налагаше да се бори не с психология, не с думи, а само с решителни действия.

Артур отслаби възлите, които го стягаха. Това той сполучи да направи, защото, когато го свързаха в усмирителна риза, той умишлено напрегна мускулите си. Бавно започна да се освобождава от пелените си. Но той беше следен. И едвам направи опит да изтегли ръката си, ключалката щракна, вратата се отвори, влязоха двама санитари и отново го вързаха, като този път обвиха върху усмирителната риза още няколко ремъка. Санитарите се отнасяха грубо с него и заплашваха да го набият, ако възобнови опитите си да се освободи. Доуел не отговаряше. Като го вързаха стегнато, санитарите излязоха.

Понеже в камерата нямаше прозорци и тя се осветяваше от електрическа лампа на тавана, Доуел не знаеше дали е настъпило утрото. Часовете минаваха бавно. Равино не предприемаше нищо и не се вестяваше. Доуел изпитваше жажда. Скоро той почувствува пристъп на глад. Но никой не влизаше в неговата камера, за да му донесе храна и нещо за пиене.

„Нима той иска да ме умори от глад?“ — помисли Доуел. Гладът го мъчеше все повече, но той не молеше за ядене. Ако Равино е решил да го умори от глад, защо да се унижава да моли. Той не знаеше, че Равино изпитва силата на характера му. И за неудоволствие на Равино издържа този изпит.

Въпреки глада и жаждата, прекарал дълго време без сън, Доуел незабелязано заспа. Той спеше безгрижно и дълбоко, без да подозира, че с това ще достави на Равино нова неприятност. Ни ярката светлина, ни музикалните експерименти на Равино не правеха впечатление на Доуел. Тогава Равино прибягна към по-силни средства за въздействие, които прилагаше при здравите натури. В съседната стая санитарите започнаха да удрят с дървени чукове по железни лостове и да тракат с особени кречетала. При този адски грохот се събуждаха обикновено и най-здравите хора и в ужас се оглеждаха наоколо си. Но Доуел очевидно беше по-здрав от здравите. Той спеше като младенец. Този необикновен случай порази даже и Равино.

„Поразително“ — учудваше се Равино, — „та този човек знае, че животът му виси на косъм. Него не могат разбуди и тръбите на архангелите.“

— Стига! — викна той на санитарите и адската музика спря.

Равино не знаеше, че невероятният грохот събуди Доуел. Но като човек с голяма воля, той се овладя при първите проблясъци на съзнанието и ни с една въздишка, ни с едно движение не показа, че вече не спи. „Доуел може да се унищожи само физически“ — беше присъдата на Равино. А когато грохотът спря, Доуел отново заспа истински и спа до вечерта.

Събуди се свеж и бодър. Гладът го мъчеше вече по-малко. Той лежеше с отворени очи и усмихнат гледаше шпионката на вратата. Там се виждаше нечие кръгло око, което го наблюдаваше внимателно.

За да подразни своя враг, Артур започна да си тананика една весела песничка. Това беше твърде много даже за Равино. За пръв път в живота си той почувствува, че не е в състояние да овладее чужда воля. Вързаният, безпомощно лежащият на пода човек му се подиграваше. Зад вратата се чу някакво шипене. Окото изчезна.

Доуел продължаваше да пее все по-гръмко, но изведнаж се задави. Нещо дразнеше гърлото му. Доуел смръкна с носа и почувствува миризма. В гърлото и носоглътката усещаше гъделичкане. Скоро към това се присъедини и режеща болка в очите. Миризмата се усилваше.

Студени тръпки побиха Доуел. Той разбра, че е настъпил смъртният му час. Равино го тровеше с хлор. Доуел знаеше, че не може да се измъкне от здраво свързващите го ремъци и усмирителната риза. Но този път инстинктът за самозапазване беше по-силен от доводите на разума. Той започна да прави невероятни опити да се освободи. Извиваше цялото си тяло като червей, превиваше се, кривеше се, търкаляше се от стена на стена. Но не викаше, не молеше за помощ, мълчеше, стиснал здраво зъби. Помраченото съзнание не управляваше вече тялото и то се защищаваше инстинктивно. После светлината угасна и Доуел сякаш пропадна някъде…

Свести се от свежия вятър, който развяваше косите му. С необикновено усилие на волята той се помъчи да отвори очи: за миг пред него се мярна нечие познато лице, като че ли Ларе, в полицейски костюм. До слуха му достигна шум от автомобилен мотор. Главата му трещеше от болки. „Бълнуване, но аз, значи, съм още жив“ — помисли Доуел. Клепките му пак се затвориха, но веднага отново се отвориха. В очите му болно удари дневната светлина. Артур примижа и изведнаж чу женски глас: