Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Когато минаваше край него, Лоран се стараеше да не го гледа и наведе очи. Тя искаше по-скоро да се промъкне, но той я задържа за минута и още по-внимателно я погледна в лицето.

— Как се чувствувате? — запита той.

— Както винаги — отговори тя.

— Това коя поред лъжа е и в името на какво? — иронично я запита той и като я пусна да мине, прибави след нея: — Пак ще поговорим с вас довечера.

„Аз очаквах меланхолия. Нима тя изпада в състояние на екстаз? Очевидно нещо не съм догледал в хода на мислите и настроенията й. Трябва да се провери…“ — помисли той.

И вечерта дойде да провери. Лоран се боеше много от тази среща. Ако издържи, тя може да бъде последна. Ако не издържи, загубена е. Сега в душата си тя наричаше доктор Равино „велик инквизитор“. И действително, ако беше живял преди няколко столетия, той би могъл да носи с чест това звание. Тя се страхуваше от неговите софизми, неговото пристрастно разпитване, неочакваните въпроси-примки, поразителното познаване на психологията, неговия дяволски анализ. Той беше наистина „велик логик“, съвременен Мефистофел, който може да разруши всички морални ценности и да убие със съмненията най-неоспоримите истини.

И за да не се издаде, да не загине, тя реши, като събра всичките си сили и воля, да мълчи, да мълчи, каквото и да говори той. Това също беше опасна крачка. То беше обявяване на открита война, последен бунт за самозапазване, който трябваше да предизвика усилване на атаката. Но друг избор нямаше.

И когато Равино дойде, вторачи както винаги кръглите си очи в нея и запита: „И така, в името на какво излъгахте?“ Лоран не произнесе нито звук. Устните й бяха плътно стиснати, а очите наведени.

Равино започна своето инквизиторско разпитване. Лоран ту бледнееше, ту почервеняваше, но продължаваше да мълчи. Равино — което се случваше с него много рядко — започна да губи търпение и да се ядосва.

— Мълчанието е злато — каза той насмешливо. — Като изпозагубихте всичките си ценности, вие искате да запазите поне тази добродетел на безгласните животни и кръглите идиоти, но това няма да ви се удаде. Подир мълчанието ще последва взрив. Вие ще пукнете от злоба, ако не отворите предпазителния клапан на изобличителното красноречие. И какъв смисъл да се мълчи? Като че ли аз не мога да чета вашите мисли? „Ти искаш да ме подлудиш“ — мислите вие сега, — „но няма да сполучиш.“ Да говорим откровено. Не, ще сполуча, мила госпожице. Да покваря човешката душичка за мене не е по-трудно от повреждането механизма на джобен часовник. Аз зная наизуст всичките винтчета на тази сложна машина. Колкото повече се съпротивлявате, толкова по-безнадеждно и по-дълбоко ще бъде вашето падане в мрака на безумието.

„Две хиляди четиристотин шестдесет и едно, две хиляди четиристотин шестдесет и две…“ — продължаваше да брои Лоран, а да не слуша онова, което й говореше Равино.

Неизвестно колко щеше да продължава тази инквизиция, ако не бе почукала на вратата болногледачката.

— Влезте — недоволно каза Равино.

— Болната в седма стая, изглежда, свършва — каза болногледачката.

Равино стана с нежелание.

— Свършва, толкова по-добре — тихо изръмжа той. — Утре ще довършим нашия интересен разговор — каза и като хвана Лоран за брадичката, повдигна главата й, прихна иронично и си отиде.

Лоран въздъхна тежко и почти без сила се наведе над масата. А зад стената вече свиреше ридаещата музика на безнадеждна тъга. И властта на тази магьосническа музика беше толкова, голяма, че Лоран неволно се поддаде на това настроение. Вече й се струваше, че срещата с Артур Доуел е само бълнуване на болното й въображение, че всяка борба е безполезна. Смъртта, само смъртта ще я избави от мъки. Тя се огледа наоколо… Но самоубийствата на болните не влизаха в системата на доктор Равино. Тук нямаше даже на какво да се обесиш. Лоран се разтрепера. Неочаквано изникна лицето на майка й.

„Не, не, няма да направя това, заради нея не ще го направя… макар това да е последната нощ… Ще чакам Доуел. Ако не дойде…“ Тя не довърши мисълта си, но чувствуваше с цялото си същество онова, което ще се случи с нея, ако той не изпълни даденото й обещание.

Тази беше най-мъчителната нощ от всички, прекарани от Лоран в болницата на доктор Равино. Минутите се нижеха безкрайно и мудно като чуващата се в стаята позната музика.

Лоран се разхождаше нервно от прозореца до вратата. От коридора се дочуха прокрадващи се стъпки. Сърцето й заби. Заби и замря — тя узна стъпките на дежурната болногледачка, която приближаваше до вратата, за да погледне в шпионката. Лампата от двеста свещи не угасваше в стаята цяла нощ. „Това помага за безсъницата“ — бе решил доктор Равино. Несъблечена, Лоран бързо легна в леглото, покри се с одеялото и се престори на заспала. И с нея се случи необикновеното: неспала в продължение на много нощи, тя заспа, изморена до последна степен от всичко преживяно. Спа само няколко минути, но й се стори, че е спала цяла нощ. Тя скочи изплашено, затича се към вратата и изведнаж се сблъска с влизащия Артур Доуел. Той не беше я излъгал. Тя едвам се удържа да не извика.