Александър Беляев - Главата на професор Доуел

„Същинско гробище. Тук неволно трябва да се раждат мисли за смъртта. Но мене няма да измамите, господин Равино, аз отгатнах вашите секрети и вашите «ефекти» няма да ме заварят неподготвена“ — ободряваше се Лоран и като мина бързо гробарския цветарник, влезе в боровата алея. Високите стебла като колони на храм се извисяваха нагоре, прикрити от тъмнозелените куполи. Върховете на боровете шумяха с равен, еднообразен сух шум.

В различните места на парка се виждаха сивите халати на болните.

„Кой от тях е луд и кой нормален?“ Това можеше доста безпогрешно да се определи даже след кратко наблюдаване. Онези, които още не бяха безнадеждни, гледаха с интерес новодошлата — Лоран. Болните пък с помрачено съзнание бяха задълбочени в себе си, откъснати от външния свят, на който гледаха с невиждащи очи.

До Лоран се приближи висок сух старик с дълга бяла брада. Старикът повдигна високо своите рунтави вежди, видя Лоран и каза, като че продължаваше да разговаря на глас сам със себе си:

— Единадесет години броих, после сбърках броя. Тук няма календари и времето спря. Аз не зная колко време пребродих тази алея. Може би двадесет, а може би и хиляда години. Пред лицето на бога един ден е като хиляда години. Трудно е да се определи времето. И вие, вие също ще ходите тука хиляда години дотам, до каменната стена, и хиляда години обратно. Оттук няма излизане. Надежда всяка оставете, вие, които влизате тук, както е казал господин Данте. Ха-ха-ха! Не очаквахте ли? Мислите, че съм луд? Аз съм хитър. Тук само лудите имат право да живеят. Но вие няма да излезете оттук, както и аз. Ние с вас… — И като видя приближаващия се санитар, който имаше задължението да подслушва разговорите на болните, старикът, без да изменя тона си, продължи, като подмигна хитро с око: — Аз съм Наполеон Бонапарт и моите сто дни още не са настъпили. Разбрахте ли ме? — запита той, когато санитарят отмина.

„Нещастният“ — помисли Лоран, — „нима той се прави на луд, за да избегне смъртното наказание? Оказва се, че не само аз съм принудена да прибягвам към спасителната маскировка.“

Още един болен се приближи до Лоран, млад човек с черна козя брадичка, и започна да бърбори някаква безсмислица за извличането на квадратния корен от квадратурата на кръга. Но този път санитарят не приближи Лоран — очевидно младият човек беше вън от подозрението на администрацията. Той се приближаваше до Лоран и говореше по-бързо и настойчиво, пръскайки слюнки:

— Кръгът е безкрайност. Квадратурата на кръга е квадратура на безкрайността. Слушайте внимателно. Да се извлече квадратен корен от квадратурата на кръга — значи да се извлече квадратен корен от безкрайността. Това ще бъде част от безкрайността, въздигната в ента степен, по такъв начин може да се определи и квадратурата… Но вие не ме слушате — изведнъж се ядоса младият човек и хвана Лоран за ръката. Тя я издърпа и почти се затича към сградата, в която живееше. Близко до вратата срещна доктор Равино. Той сдържаше доволната си усмивка.

Едва Лоран беше влязла в стаята си, на вратата се почука. Тя би се заключила с удоволствие, но на вратата нямаше вътрешни ключалки. Реши да не отговаря. Обаче вратата се отвори и на прага се показа доктор Равино. Главата му, както винаги беше отметната назад, изпъкналите очи, малко разширени, кръгли и внимателни, гледаха през стъклата на пенснето, черните мустаци и брадичката мърдаха заедно с устните.

— Простете, че влязох без разрешение. Лекарските ми задължения ми дават известни права…

Доктор Равино намери, че е настъпил удобният момент да почне „разрушаването на моралните ценности“ на Лоран. В неговия арсенал имаше най-разнообразни средства за въздействие — от подкупващата искреност, вежливост и обаятелна внимателност — до грубостта и циничната откровеност.

Той реши на всяка цена да извади Лоран от равновесието и затова изведнъж взе безцеремонен и насмешлив тон.

— Защо не казвате: „Влезте, моля, простете, че не ви поканих. Бях се замислила и не чувах чукането ви…“ или нещо от този род?

— Не, аз чух вашето чукане, но не отговорих, защото ми се искаше да остана сама.

— Правдиво, както винаги! — иронично каза той.

— Правдивостта е лош обект за ирония — с известно раздразнение забеляза Лоран.

„Кълве“ — помисли весело Равино. Той седна безцеремонно срещу Лоран и впери в нея рачешките си немигащи очи. Лоран гледаше да издържи този поглед, но в края на краищата й стана неприятно, тя отпусна клепки и леко почервеня, ядосвайки се на себе си.