Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Керн говореше това не само за да поласкае Лоран. Въпреки че смяташе честността за глупост, в тази минута той действително я уважаваше за мъжествения й характер и морална устойчивост. „Дявол да го вземе, ще бъде досадно, ако стане нужда да се премахне от пътя ми тази девойка. Но какво да правя с нея?“

— И така, мадмоазел Лоран, при първа възможност вие ще ме издадете? Сигурно ви е известно какви последствия ще има това за мене. Ще ме екзекутират. Нещо повече, ще бъде опозорено името ми.

— За това трябваше да помислите по-рано — отговори Лоран.

— Послушайте ме, мадмоазел — продължаваше Керн, сякаш не беше чул думите й. — Откажете се от вашата тясно морална гледна точка. Разберете, ако не бях аз, професор Доуел би изгнил отдавна в земята или би изгорял в крематориума. Неговата работа би спряла. Онова, което сега прави главата му, всъщност е посмъртно творчество. И това създадох аз. Съгласете се, че при такова положение аз имам известни права над продукцията на главата на Доуел. Нещо повече, без мене Доуел — неговата глава — не би могъл да осъществи своите открития. Вие знаете, че мозъкът не се поддава на опериране и срастване. И въпреки това операцията по „срастването“ на главата на Брике с тялото излезе прекрасна. Гръбначният мозък, който минава през шийните прешлени, се срасна. Над разрешението на тази задача работиха главата на Доуел и ръцете на Керн. А тези ръце — Керн протегна ръцете си, загледан в тях — също струват нещичко. Те спасиха живота на стотици хора и ще спасят още много стотици, ако вие не дигнете над главата ми меча на възмездието. Но и това не е всичко. Последните наши трудове трябва да направят преврат не само в медицината, но и в живота на цялото човечество. Отсега медицината може да възстанови угасналия живот на човека. Колко велики хора могат да бъдат възкресени след смъртта им, да бъде продължен животът им за благото на човечеството! Аз ще продължа живота на гения, ще възвърна на децата баща им, на жената — мъжа. Впоследствие такива операции ще извършва обикновеният хирург. Общочовешката мъка ще се намали.

— За сметка на други нещастни.

— Нека да е така, но там, където са плакали двама, ще плаче един. Там, където е имало двама мъртъвци, ще има един. Нима това не са велики перспективи? И какво представляват в сравнение с това моите лични работи, нека даже са престъпления? Какво го интересува болния, че на душата на хирурга, който спасява живота му, лежи престъпление? Вие ще убиете не само мене, а и хиляди живота, които в бъдеще аз бих могъл да спася. Помислили ли сте за това? Вие ще извършите хиляди пъти по-голямо престъпление от това, което съм извършил аз, ако, разбира се, съм го извършил. Помислете още един път и ми дайте вашия отговор. Сега си идете. Аз няма да ви карам да бързате.

— Аз ви дадох вече отговора си. — И Лоран излезе от кабинета.

Тя отиде в стаята на главата на професор Доуел и му предаде съдържанието на разговора с Керн. Главата на Доуел се замисли.

— Не беше ли по-добре да скриете вашите намерения, или поне да дадете неопределен отговор? — прошепна най-после главата.

— Не умея да лъжа — отговори Лоран.

— Това ви прави чест, но… вие обрекохте себе си. Вие можете да загинете и вашата жертва няма да принесе никому полза.

— Аз… другояче не мога — каза Лоран и като наведе тъжно глава, излезе.

— Жребият е хвърлен — повтаряше тя една и съща фраза, седнала до прозореца на стаята си.

„Бедната мама“ — неочаквано се мярна в главата й. — „Но тя би постъпила по същия начин“ — сама си отговори Лоран. Искаше й се да напише на майка си писмо и да изложи в него всичко, което стана с нея. Последното писмо. Но нямаше никаква възможност да го изпрати. Лоран не се съмняваше, че ще загине. Тя беше готова да срещне спокойно смъртта. Огорчаваше я само грижата за майката и мисълта, че престъплението на Керн ще остане неотмъстено. Но вярваше, че рано или късно все пак възмездието няма да го отмине.

Онова, което тя чакаше, се случи по-скоро, отколкото предполагаше. Лоран загаси светлината и си легна. Нервите й бяха напрегнати. Тя чу някакво шумолене зад шкафа до стената. Това шумолене повече я учуди, отколкото изплаши. Вратата на стаята й беше заключена. При нея не можеше да се влезе, без тя да чуе. „Що за шумолене? Може би мишки?“

По-нататък всичко стана с необикновена бързина. След шумоленето се чу скърцане. Нечии стъпки бързо се приближиха до кревата. Лоран се повдигна изплашено на лакти, но в същия миг нечии силни ръце я натиснаха към възглавницата и поставиха на лицето й маска с хлороформ.