Александър Беляев - Главата на професор Доуел

— Толкова ли е романтично? — с усмивка запита Доуел.

Шауб, млад човек на двадесет и три години, розоволик блондин с атлетическо телосложение, прие предложението на „заговорниците“ с възторг. Той не беше посветен във всички подробности, но му съобщиха, че може да окаже огромна услуга на приятелите си. И той весело кимна с глава, без даже да запита Ларе дали в цялата тази история няма нещо осъдително: той вярваше в честността на Ларе и неговия приятел.

— Великолепно! — извика Шауб. — Отивам незабавно в Ско. Етюдното сандъче ще послужи като прекрасно оправдание за появяването на нов човек в малкото градче. Ще рисувам портрети на санитарки и болногледачки. Ако не са много безобразни, даже ще ги поухажвам малко.

— Ако трябва, предлагайте ръката и сърцето си — каза Ларе с въодушевление.

— За това не съм достатъчно красив — скромно забеляза младият човек. — Но с удоволствие ще пусна мускулите си в работа, ако се наложи.

Новият съюзник тръгна на път.

— Помнете, действувайте с възможната скорост и крайна предпазливост — даде му Доуел последен съвет.

Шауб обеща да се завърне след три дни. Но още на втория ден вечерта той се яви при Ларе много развълнуван.

— Невъзможно е — каза той. — Това не е болница, а затвор, ограден с каменна стена. И никой от служителите не излиза вън от тази стена. Всички продукти се докарват от доставчиците, които не се допускат даже в двора. На вратите излиза домакинът и приема всичко, което му е нужно… Аз обикалях около този затвор като вълк около кошара. Но не успях даже с едното око да надникна над каменната стена.

Ларе беше разочарован и ядосан.

— Аз се надявах — каза той с лошо скрито раздразнение, — че вие, Шауб, ще проявите по-голяма изобретателност и находчивост.

— Моля сам да проявите тази изобретателност — отговори не по-малко раздразнено Шауб. — Аз не бих оставил така скоро своите опити. Но случайно успях да се запозная с един местен художник, който добре познава града и обичаите в лечебницата. Той ми каза, че това е съвсем особена лечебница. Тя пази зад своите стени много престъпления и тайни. Наследници изпращат тука свои богати роднини, които живеят дълго и не мислят да умират, обявяват ги за душевноболни и установяват над тях опекунство. Опекуни на непълнолетни изпращат тука своите протежета преди настъпване на пълнолетието им, за да продължат да „опекунствуват“, да се разпореждат свободно с капиталите им. Това е затвор за богати хора, пожизнено затваряне на нещастни жени, мъже, престарели родители и протежета. Притежателят на лечебницата, който е главен лекар, получава колосални доходи от заинтересованите лица. Целият щат се заплаща добре. Тука е безсилен даже законът, от нахлуването на който опазва вече не каменната стена, а златото. Всичко тука се крепи на подкупа. Съгласете се, че при такива условия аз мога да седя в Ско цяла година и да не се придвижа в болницата нито на сантиметър.

— Трябваше не да седите, а да действувате — сухо забеляза Ларе.

Шауб вдигна демонстративно крака си и показа разкъсаните долу панталони.

— Както виждате, действувах — с горчива ирония каза той. — Миналата нощ се опитах да се прекача през стената. За мене това не е трудно. Но не успях да скоча от другата страна на стената и върху мене се нахвърлиха огромни булдоци — и ето резултата… Ако не притежавах маймунска пъргавина и ловкост, щяха да ме разкъсат на парчета. Веднага из цялата огромна градина се чу повикване на стражите, замяркаха се запалени електрически фенери. Но това е малко. Когато се прехвърлих обратно, тъмничарите пуснаха кучетата вън от вратата. Животните са дресирани, както на времето са дресирали кучетата в южноамериканските плантации, за да залавят избягали негри… Ларе, вие знаете колко награди съм вземал в състезания за бързо бягане. Ако всякога бягах така, както пердаших миналата нощ, спасявайки се от проклетите кучета, щях да бъда световен шампион. Достатъчно е да кажа, че без особен труд скочих на калника на един автомобил, който летеше със скорост най-малко тридесет километра в час! Само това ме спаси!

— Проклятие! Какво да се прави сега? — извика Ларе, рошейки косата си. — Трябва да извикаме Артур. — И той се затича към телефона.

След няколко минути Артур стискаше вече ръцете на своите приятели.

— Това трябваше да се очаква — каза той, като узна за несполуката. — Керн умее да погребва своите жертви на сигурни места. Какво ни остава сега да правим? — повтори той въпроса на Ларе. — Да вървим направо, да действуваме с оръжието на Керн — да подкупим главния лекар и…