Александър Беляев - Главата на професор Доуел

„Смърт!…“ — се мярна в мозъка й и тя затрепера с цялото си тяло и инстинктивно се дръпна.

— По-спокойно — чу тя гласа на Керн точно такъв, какъвто беше през време на обикновените операции, а след това изгуби съзнание.

Дойде на себе си вече в лечебницата…

Професор Керн приведе в изпълнение заплахата за „извънредно тежките за нея последствия“, ако не запази тайната. От Керн тя очакваше всичко. Той й отмъсти и сам не получи възмездие. Мари Лоран принесе себе си в жертва, но нейната жертва беше безплодна. Съзнанието за това още повече наруши душевното й равновесие.

Тя беше близко до отчаянието. Даже тук чувствуваше влиянието на Керн. Първите две седмици на Лоран не разрешаваха даже да излиза в голямата сенчеста градина, където се разхождаха „тихите“ болни. Тихи — това бяха онези, които не протестираха срещу затварянето, не доказваха на лекарите, че са напълно здрави, не заплашваха с разобличения и не правеха опити за бягство. В цялата лечебница имаше не повече от десет процента действително душевноболни, пък и на тях бяха вече взели ума в болницата. За тази цел Равино имаше изработена сложна система на „психическо отравяне“.

За доктор Равино Мари Лоран беше „труден случай в практиката“. Наистина през време на работата й у Керн нервната система на Лоран силно се изтощи, но волята й не се разколеба. С тази работа се зае Равино. Засега той не се заемаше сериозно с „обработката на психиката“ на Лоран, а само я изучаваше внимателно отдалече. Професор Керн още не беше дал на доктор Равино определени директиви относно Лоран: да я изпрати преждевременно в гроба или да я подлуди. Последното във всеки случай до известна степен изискваше самата система в психиатрическата „лечебница“ на Равино.

Лоран очакваше с вълнение момента, когато ще бъде окончателно решена съдбата й. Смърт или лудост — друг път тука за нея, както и за другите, нямаше. И тя събираше всичките си душевни сили, за да противостои поне на лудостта. Тя беше много кротка, послушна и даже външно спокойна. Но с това беше трудно да излъже доктор Равино, който притежаваше голям опит и необикновени способности на психиатър. Тази покорност на Лоран възбуждаше в него още по-голямо безпокойство и подозрителност.

„Труден случай“ — мислеше той, разговаряйки с Лоран през време на обикновения сутрешен преглед.

— Как се чувствувате? — питаше той.

— Благодаря, добре — отговаряше Лоран.

— Ние правим всичко възможно за нашите пациенти, но все пак непривичната обстановка и относителното лишаване от свобода действуват на някои болни угнетяващо. Чувство на самотност, тъга.

— Аз съм свикнала със самотата.

„Не така лесно ще я предизвикам към откровеност“ — помисли Равино и продължи:

— У вас всъщност всичко е в ред. Малко са разклатени нервите ви и толкоз. Професор Керн ми казваше, че ви се е случвало да вземате участие в научни опити, които можели да направят доста тежко впечатление на непривикнал човек. Вие сте толкова млада. Преумора и лека неврастения. И професор Керн, който много ви цени, реши да ви даде почивка…

— Много съм благодарна на професор Керн.

„Скрита натура“ — ядосваше се Равино. — „Трябва да я събера с другите болни. Тогава може би ще разкрие повече себе си но такъв начин ще бъде възможно да се изучи по-скоро характерът й.“

— Вие се заседяхте — каза той. — Защо не се разходите в градината? Имаме чудесна градина, даже не градина, а същински парк от десетки хектари.

— Не ми разрешиха да се разхождам.

— Нима? — учудено извика Равино. — Това е недоглеждане от страна на моя асистент. Вие не сте от болните, на които разходките могат да принесат вреда. Моля ви се, разхождайте се. Запознайте се с нашите болни, сред тях има интересни хора.

— Благодаря ви, ще се възползувам от вашето разрешение.

Когато Равино си отиде, Лоран излезе от стаята си и тръгна по дългия коридор, боядисан в мрачен сив тон с черна линия,към изхода. Иззад заключените врати на стаите се чуваха безумни виения, викове, истеричен смях, бърборене…

— О… о… о… — чуваше се отляво.

— У-у-у… Ха-ха-ха — отговаряха отдясно.

„Сякаш в зверилница“ — мислеше Лоран и се мъчеше да не се поддава на тази потискаща обстановка. Но тя поускори крачките си и побърза да излезе.

Пред нея се простираше равна пътечка, водеща навътре в градината. Лоран тръгна по нея. „Системата“ на доктор Равино се чувствуваше даже тук. Всичко имаше мрачен оттенък. Дърветата бяха само хвойнови с тъмна зеленина. Дървените скамейки без облегала бяха боядисани в тъмносив цвят. Но особено поразиха Лоран цветарниците. Лехите бяха направени по подобие на гробове, а сред цветята преобладаваха тъмносините, почти черни градински теменуги, обиколени по краищата като с траурна лента с лай-кучки. Тъмните туфи допълваха картината.