Александър Беляев - Главата на професор Доуел

След час Лоран беше убедена, че тази музика не съществува в действителност, че тя звучи само в главата й. Нямаше къде да се дене от унилата мелодия. Лоран запуши ушите си, но пак й се струваше, че продължава да слуша музиката — виолончело, цигулка, глас… виолончело, цигулка, глас… — От това може да се полудее — шепнеше Лоран, Тя започна сама да си тананика нещо, мъчеше се да разговаря със себе си на глас, за да заглуши музиката, но нищо не помагаше. Тази музика я преследваше даже в съня.

„Хора не могат да свирят и пеят непрекъснато. Вероятно това е механическа музика… призрак някакъв“ — мислеше тя, като лежеше будна с отворени очи и слушаше безкрайния кръг: виолончело, цигулка, глас… виолончело, цигулка, глас… Тя не можа да дочака сутринта и побърза да отиде в парка, но мелодията се превърна в натрапчива идея. Лоран действително започна да чува незвучаща музика. И само виковете, стоновете и смехът на разхождащите се умопобъркани я заглушаваха до известна степен.

Постепенно Мари Лоран дойде до такова разстройство на нервите, че за пръв път в живота си почна да мисли за самоубийство. При една от разходките си тя започна да обмисля по какъв начин да свърши със себе си и така се бе задълбочила в тези мисли, че не забеляза лудия, който се приближи до нея и като й преграждаше пътя, каза:

— Добри са онези, които не знаят незнайното. Всичко това, разбира се, е сантименталност…

Лоран трепна от изненада и погледна болния. Той беше облечен като всички в сив халат. Тъмнорус, висок, с красиво благородно лице, той изведнъж привлече вниманието й.

„Изглежда, нов“ — помисли тя. — „За последен път се е бръснал не повече от преди пет дена. Но защо лицето му ми напомня някого?…“

Изведнаж младият човек бързо прошепна:

— Аз ви познавам, вие сте мадмоазел Лоран. Видях портрета ви у вашата майка.

— Откъде ме познавате? Кой сте вие? — запита учудено Лоран.

— Светът е много малък. Аз съм брат на моя брат. А моят брат съм аз! — силно извика младият човек.

Наблизо мина санитар, който незабелязано, но внимателно, го наблюдаваше. Когато санитарят отмина, младият човек бързо прошепна:

— Аз съм Артур Доуел, син на професор Доуел. Не съм безумен, но се представих за такъв само за да…

Санитарят пак се приближи. Изведнъж Артур отскочи от Лоран с вик:

— Ето моя покоен брат! Ти — съм аз, аз — съм ти. Ти влезе в мене след смъртта си. Ние бяхме двойници, но умря ти, а не аз.

И Доуел погна някакъв меланхолик, който се изплаши от това неочаквано нападение. Санитарят хукна подир тях, за да защити дребния хилав меланхолик от буйния болен. Когато дотичаха до края на парка, Доуел остави жертвата си и се върна обратно към Лоран. Той тичаше по-бързо от санитаря. Минавайки край Лоран, Доуел намали тичането и довърши фразата си:

— Явих се тук, за да ви спася. Бъдете готова тази нощ за бягство. — И като отскочи настрана, затанцува около някаква ненормална старица, която не му обръщаше ни най-малко внимание. После седна на скамейката, отпусна глава и се замисли.

Той така добре изигра ролята си, че Лоран недоумяваше дали Доуел наистина само се прави на луд. Но надеждата вече се промъкна в душата й. Тя не се съмняваше, че младият човек беше син на професор Доуел. Приликата с неговия баща се хвърляше в очи, макар че болничният сив халат и небръснатото лице значително „обезличаваха“ Доуел. И той я беше познал по портрета. Очевидно е бил и при майка й. Всичко това приличаше на истина. Така или иначе, Лоран реши да не се разсъблича тази нощ и да чака своя неочакван спасител.

Надеждата за спасение я скрили, даде й нови сили. Тя като че ли изведнъж се събуди след страшен кошмар. Даже натрапчивата песен почна да звучи по-тихо, да се отдалечава, да се изпарява във въздуха. Лоран въздъхна дълбоко като човек, пуснат на чист въздух от мрачно подземие. Жаждата за живот изведнъж пламна в нея с небивала сила. Тя искаше да се смее от радост. Но сега, повече от когато и да било, трябваше да бъде предпазлива. Когато гонгът иззвъни за закуска, тя се постара да изглежда унила — обикновеното й изражение в последно време — и се упъти към дома.

До входната врата както винаги стоеше доктор Равино. Той следеше болните, както тъмничарят следи арестантите, когато се прибират от разходката в килиите си. От погледа му не се изплъзваше нито една подробност: ни камъкът,скрит под халата, ни разкъсаният халат, ни драскотините по ръцете и лицето на болните. Но с особено внимание той следеше изражението на лицето им.