Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Развълнуваната Лоран едвам събра силите си, за да продължи да говори свързано. Прекъсвайки думите с ридания, тя отговори:

— Керн дълго време не искаше да ми съобщи това. Не ме пускаше у дома си. Ставаше нужда да му пиша писма. Той отговаряше уклончиво, стараеше се да ме успокои и да ме увери, че дъщеря ми се поправя и скоро ще се върне у дома. Когато търпението ми се изчерпа, аз му писах, че ще се оплача от него, ако веднага не ми отговори къде е дъщеря ми. Тогава той ми съобщи адреса на болницата. Тя се намира в околностите на Париж, в Ско. Болницата принадлежи на частния лекар Равино. Ох, аз ходих там! Но не ме пуснаха даже в двора. Това е истински затвор, ограден с каменна стена… „Такъв е редът при нас“ — отговори ми портиерът, — „че не пускаме никого от роднините, па макар и родната майка.“ Извиках дежурния лекар, но и той ми отговори същото. „Госпожо“ — каза той, — „посещението на роднините винаги вълнува болните и влошава душевното им състояние. Мога само да ви съобщя, че вашата дъщеря е по-добре.“ И захлопна вратата под носа ми.

— Все пак аз ще се постарая да се видя с вашата дъщеря. Може би ще сполуча и да я освободя.

Артур записа внимателно адреса и се сбогува.

— Ще направя всичко възможно. Повярвайте ми, че аз съм заинтересован от това точно така, както ако мадмоазел Лоран ми беше сестра.

Напътствуван от всякакви съвети и добри пожелания, Доуел излезе от стаята.

Артур реши да се види незабавно с Ларе. Неговият приятел прекарваше цели дни с Брике и той се запъти за авеню дю Мен. До къщичката стоеше автомобилът на Ларе.

Доуел се изкачи бързо на втория етаж и влезе в приемната.

— Артур, какво нещастие! — посрещна го Ларе. Той беше извънредно разстроен, мяташе се из стаята и разрошваше черната си къдрава коса.

— Какво има, Ларе?

— О!… — простена неговият приятел. — Тя избяга…

— Кой?

— Мадмоазел Брике, разбира се!

— Избяга? Но защо! Говори най-после смислено!

Но не беше лесно да се накара Ларе да говори. Той продължаваше да се мята, да въздиша, да стене и охка. Минаха не по-малко от десет минути, докато Ларе заговори:

— Вчера мадмоазел Брике се оплакваше още от сутринта от усилващите се болки в крака. Кракът беше доста подут и посинял. Извиках лекаря. Той прегледа крака и каза, че положението се е рязко влошило. Почнала гангрена. Необходима била операция. Лекарят не искаше да я оперира у дома и настояваше да се откара незабавно в болницата. Но мадмоазел Брике не се съгласяваше за нищо на света. Тя се страхуваше, че в болницата ще обърнат внимание на белезите на шията. Тя плачеше и казваше, че трябва да се върне при Керн. Керн я предупреждавал, че за нея е необходимо да остане у него до пълно „оздравяване“. Тя не го послушала и сега е жестоко наказана. Тя вярва на Керн като хирург. „Щом той съумя да ме възкреси от мъртвите и да ми даде ново тяло, ще може да излекува и крака ми. За него това е дреболия.“ Всичките мои уговаряния не довеждаха до нищо. Аз не исках да я пусна при Керн. И реших да употребя хитрост. Казах й, че сам ще я закарам при Керн, като смятах да я откарам в болницата. Но за мене беше необходимо да взема мерки да не се разкрие преждевременно тайната на „възкресяването“ на Брике — не забравях за вас, Артур. И аз излязох за не повече от един час, за да се договоря с познати лекари. Исках да надхитря Брике, но тя надхитри мене и болногледачката. Когато се върнах, нея вече я нямаше. Всичко, което беше останало от нея, е тази бележка, която лежеше на масичката до леглото й. Ето виж. — И Ларе подаде на Артур листче хартия, на което с молив набързо бяха написани няколко думи:

„Ларе, простете ми, но не мога да постъпя иначе. Връщам се при Керн. Не ме навестявайте. Керн ще ме изправи на крака, както вече направи това един път. Доскоро виждане — тази мисъл ме утешава.“

— Даже и подпис няма.

— Обърнете внимание — каза Ларе — на почерка. Това е почеркът на Анжелика, макар малко изменен. Така би могла да напише Анжелика, ако би писала в мрачината или с болна ръка: по-едро, по-разлято.

— Но все пак как е станало това? Как е могла да избяга?

— Уви, тя избяга от Керн, за да избяга сега от мене при Керн. Когато се върнах и видях, че кафезът е опустял, едва не убих болногледачката. Но тя ми обясни, че самата била вкарана в заблуждение. Брике станала, с усилие отишла до телефона и извикала мене. Това било хитрост. Мене тя не е извиквала. Като поговорила по телефона, Брике заявила на болногледачката, че аз съм наредил всичко и я моля незабавно да отиде в болницата. Тя помолила болногледачката да извика автомобила, после с нейна помощ се добрала до колата и заминала, като се отказала от услугите на болногледачката. „Не е далече, а там санитарите ще ме свалят“ — казала тя. И болногледачката била напълно уверена, че всичко става по мое разпореждане и с мое знание. Артур — изведнаж викна Ларе отново развълнуван, — отивам веднага при Керн. Не мога да я оставя там. Вече извиках по телефона колата си. Да вървим заедно, Артур!