Александър Беляев - Главата на професор Доуел

— Ако знаехте как страдам…

Ларе неволно взе протегнатата ръка и я целуна.

Брике почервеня, а Ларе се смути.

„Дявол да го вземе“ — мислеше той, — „аз, струва ми се, я целунах. Но това беше само ръка — ръката на Анжелика. Обаче болката чувствува главата, значи, като целувах ръката, аз пожалих главата. Но главата чувствува болката, защото боли кракът на Анжелика, а болката на Анжелика чувствува главата на Брике…“ Той съвсем се заплете и се смути още повече.

— С какво обяснихте внезапното си заминаване на вашата приятелка? — запита Ларе, за да свърши по-скоро с неловкостта.

— С нищо. Тя е привикнала към моите неочаквани постъпки. Впрочем те с мъжа си скоро ще дойдат в Париж. Аз искам да я видя… Вие, моля ви се, я извикайте при мене. — И Брике даде адреса на Червенокосата Марта.

Ларе и Артур решиха да настанят Брике в малката пустееща къщичка в края на авеню Мен, която принадлежеше на бащата на Ларе.

— До гробищата! — суеверно извика Брике, когато автомобилът минаваше край гробищата на Монпарнас.

— Значи ще живеете дълго време — успокои я Ларе.

— Нима има такова поверие? — запита суеверната Брике.

— Да, съвсем вярно.

Брике се успокои.

Сложиха болната в доста уютна стая на огромен старинен креват, покрит с балдахин.

— Необходимо е да извикаме за вас лекар и болногледачка — каза Ларе.

Но Брике решително възразяваше. Тя се страхуваше, че новите хора ще я издадат.

С голям труд Ларе я уговори да покаже крака си на негов приятел, млад лекар, и да извика за болногледачка дъщерята на портиера.

— Този портиер служи у нас двадесет години. На него и на дъщеря му може напълно да се разчита.

Извиканият лекар прегледа подутия и силно зачервен крак, предписа да се правят компреси, успокои Брике и излезе с Ларе в другата стая.

— Е, как е? — запита не без вълнение Ларе.

— За сега няма нищо сериозно, но трябва да се следи. Аз ще я навестявам през ден. Болната трябва да бъде в абсолютен покой.

Ларе навестяваше Брике всяка сутрин. Веднъж той влезе тихо в стаята. Болногледачката не беше там. Брике дремеше или лежеше със затворени очи. Странна работа, лицето й сякаш все повече се подмладяваше. Сега на Брике можеха да се дадат не повече от двадесет години. Чертите на лицето някак си се бяха смекчили, бяха станали по-нежни.

Ларе се приближи на пръсти до кревата, наведе се, гледа я дълго в лицето и… изведнаж я целуна нежно по челото. Този път той не анализираше дали целува „останките“ на Анжелика, главата на Брике или цялата Брике.

Брике вдигна бавно клепки и погледна Ларе. Бледна усмивка се мярна на устните й.

— Как се чувствувате? — запита Ларе. — Не ви ли разбудих?

— Не, аз не спях. Благодаря ви, чувствувам се добре. Ако не беше тази болка…

— Докторът казва, че няма нищо сериозно. Лежете спокойно и скоро ще оздравеете…

Влезе болногледачката. Ларе кимна с глава и излезе. Брике го изпрати с нежен поглед. В живота й влезе нещо ново. Тя искаше по-скоро да оздравее. Кабарето, танците, песничките, веселите пияни посетители на „Шаноар“ — всичко отиде някъде далече, загуби смисъл и цена. В сърцето й се раждаха нови мечти за щастие. Може би това беше най-голямото чудо на „превъплътяването“, за което не подозираше тя самата, не подозираше и Ларе! Чистото, девствено тяло на Анжелика Гай не само подмлади главата на Брике, но измени и хода на нейните мисли. Разпуснатата певица от кабарето се превръщаше в скромна девойка.

Докато Ларе беше всецяло погълнат от грижи за Брике, Артур Доуел събираше сведения за дома на Керн. От време на време приятелите се съвещаваха с Брике, която им съобщи всичко, което знаеше за дома и хората, които го населяваха.

Артур Доуел реши да действува много предпазливо. От момента на изчезването на Брике Керн сигурно бе нащрек. Да го изненадат, едва ли ще успеят. Необходимо беше работата да се върши така, че до последния момент Керн да не подозира, че срещу него се води атака.

— Ще действуваме колкото се може по-хитро — каза Ларе. — Преди всичко трябва да узнаем къде живее мадмоазел Лоран. Ако тя не е съучастница на Керн, много ще ни помогне — много повече, отколкото Брике.

Да се научи адресът на Лоран, не беше трудно. Но когато посети квартирата, Доуел беше разочарован. Вместо Лоран завари само нейната майка, чистичко облечена благообразна старица, разплакала, недоверчива, убита от скръб.

— Мога ли да видя мадмоазел Лоран? — запита той. Старицата го погледна с недоумение.