Александър Беляев - Главата на професор Доуел

После погледна хоризонта с вида на опитен моряк и като поклати загрижено глава, каза: — Морето не ми харесва… Виждате ли тази тъмна ивица на хоризонта!… Ако не се върнем навреме, то…

— О, по-скоро назад! Не искам да потъна — полушеговито-полусериозно извика Брике.

Никаква буря не се предвиждаше. Просто Доуел реши да наплаши своите сухопътни гости, за да се върнат по-скоро на брега.

Ларе се услови с Брике да се срещнат след обяда на тенисната площадка, ако няма буря. Те се разделяха само за няколко часа.

— Чуйте, Ларе, ние попаднахме неочаквано на следите на големи тайни — каза Доуел, когато се върнаха в хотела. — Знаете ли чия глава се е намирала у Керн? Главата на моя баща, професор Доуел.

Ларе, който беше вече седнал на стола, подскочи като топка.

— Главата? Жива глава на вашия баща! Но възможно ли е това? И всичко това Керн! Той… ще го разкъсам! Ние ще намерим главата на вашия баща.

— Страхувам се, че няма да я заварим жива — отвърна печално Артур. — Баща ми сам доказа възможността да се съживяват отсечени от телата глави, но тези глави живееха, не повече от час и половина, след което умираха, защото кръвта се съсирваше, а изкуствените хранителни разтвори можеха да поддържат живота още по-малко време.

Артур Доуел не знаеше, че неговият баща малко преди смъртта си беше изобретил препарат, наречен от него „Доуел 217“ и преименуван от Керн в „Керн 217“. Вкаран в кръвта, този препарат отстранява съсирването й и затова прави възможно по-продължителното съществуване на главата.

— Но жива или мъртва, ние трябва да намерим главата на баща ми. По-скоро в Париж!

Ларе хукна в своята стая да събира вещите си.

Обядвайки набързо, Ларе изтича на тенисната площадка. Малко забавилата се Брике беше много зарадвана, като видя, че той вече я чака. Въпреки страха, който й внуши този човек, Брике продължаваше да го намира за доста интересен мъж.

— А къде е ракетката ви? — разочаровано го запита тя. — Нима няма да ме учите днес?

В продължение вече на няколко дена Ларе учеше Брике да играе тенис. Тя се оказа много способна ученичка. Но Ларе знаеше тайната на тази способност повече от самата Брике: тя притежаваше тренираното тяло на Анжелика, която беше прекрасна тенисистка. Някога тя сама учеше Ларе на някои удари. И сега на Ларе оставаше само да приведе в съответствие вече тренираното тяло на Гай с още нетренирания мозък на Брике — да закрепи в нейния мозък привичните движения на тялото. Понякога движенията на Брике бяха неуверени, ъгловати.

Но често, неочаквано за себе си, тя правеше необикновено ловки движения. Тя например извънредно много учуди Ларе, когато почна да му подава „сечени топки“ — никой не беше я учил на това. А този ловък и труден прийом беше своего рода гордост на Анжелика. И гледайки движенията на Брике, Ларе понякога забравяше, че не играе с Анжелика. Именно през време на игрите на тенис у Ларе възникна нежно чувство към „възродената“ Анжелика, както понякога той наричаше Брике. Наистина това чувство беше далече от онова обожаване и прекланяне, с които той беше преизпълнен към Анжелика. Брике стоеше до Ларе, пазейки се с ракетата от захождащото слънце — един от жестовете на Анжелика.

— Днес няма да играем.

— Жалко! А аз бих поиграла, макар по-силно, отколкото обикновено, да ме боли кракът — каза Брике.

— Елате с мене. Отиваме в Париж.

— Сега?

— Незабавно.

— Но аз трябва поне да се преоблека и да си взема някои неща.

— Добре. Давам ви срок четиридесет минути и ни секунда повече. Ще дойдем да ви вземем с кола. Отивайте по-скоро да се стягате.

„Тя действително накуцва“ — помисли Ларе, като гледаше след отдалечаващата се Брике.

По пътя за Париж състоянието на крака на Брике се влоши. Брике лежеше в купето и тихо стенеше. Ларе я успокояваше, както умееше. Това пътешествие ги сближи още повече. Наистина той обслужваше с такава загриженост, както му се струваше, не Брике, а Анжелика Гай. Но Брике отнасяше грижите на Ларе изцяло за себе си. Това внимание я трогваше.

— Вие сте толкова добър — каза тя сантиментално. — Там, на яхтата, ме наплашихте. Но сега не се страхувам от вас. — И тя се усмихна така очарователно, че Ларе не можеше да не се усмихне в отговор. Тази ответна усмивка вече всецяло принадлежеше на главата: защото се усмихваше главата на Брике. Тя имаше успехи, без самата да забелязва това.

А недалеч от Париж се случи малко събитие, което още повече зарадва Брике и учуди виновника на това събитие. През време на особено силен пристъп на болката Брике протегна ръка и каза: