Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Слушайки тази несвързана реч, Ларе мислеше: „Изглежда, Брике действително не е виновна. Но този Керн… Как е могъл да вземе тялото на Гай и да го използува за такъв ужасен експеримент? Керн! Слушал съм това име от Артур. Керн, изглежда, е бил асистент на неговия баща. Тази тайна трябва да бъде разкрита.“

— Престанете да плачете и ме изслушайте внимателно — каза строго Ларе. — Аз ще ви помогна, но при условие, ако и вие никому не кажете какво е станало с вас до този момент. Никому освен на един човек, който ще дойде сега тука. Това е Артур Доуел — вие вече го познавате. Трябва да ми се подчинявате във всичко. Ако не ме послушате, ще получите страшно наказание. Вие сте направили престъпление, което се наказва със смърт. И вие никъде не ще успеете да скриете вашата глава и присвоеното от вас чуждо тяло. Ще ви намерят и ще ви гилотинират. Слушайте ме. Първо, успокойте се. Второ, седнете до пианото и пейте. Пейте колкото се може по-високо, за да се чува там, горе. Дайте си вид, че ви е много весело и не мислете да се изкачвате на палубата.

Брике отиде до пианото, седна и запя, акомпанирайки си с едва подчиняващите й се пръсти.

— По-силно, по-весело — командуваше Ларе, отваряйки илюминатора и вратата.

Това беше много странно пеене — вик на отчаяние и ужас, преведен на мажорен строй.

— По-силно, удряйте по клавишите! Така! Свирете! Ще дойдете в Париж заедно с нас. Не помисляйте да бягате. В Париж ще бъдете вън от опасност. Ние ще съумеем да ви скрием. — Ларе се изкачи на палубата с весело лице.

Наклонена на десния борт, яхтата се носеше бързо по леките вълни. Влажният морски вятър освежи Ларе. Той се приближи до Артур Доуел и като го отведе незабелязано настрана, каза:

— Идете долу в каютата и накарайте мадмоазел Брике да ви повтори всичко, което каза на мене. Аз ще забавлявам гостите.

— Е, харесва ли ви яхтата, мадам? — обърна се той към Червенокосата Марта и започна да води с нея непринуден разговор.

Изтегнат на плетеното кресло, Жан блаженствуваше далече от полицията и агентите. Той не искаше повече ни да мисли, ни да наблюдава. Той искаше да забрави за вечната напрегнатост. Бавно пиейки от малка чашка превъзходен коняк, той още повече потъваше в съзерцателно полусънно състояние. Това беше до немай-къде изгодно за Ларе.

Червенокосата Марта също се чувствуваше великолепно. Заслушана в пеенето на другарката си от каютата, тя самата, в паузите между фразите, присъединяваше гласа си към донасящия се игрив напев.

Дали Брике се успокои от свиренето, или Артур й се стори по-малко опасен събеседник, но този път тя по-свързано и разбрано му разказа историята на своята смърт и възкресение.

— Това е всичко. Е, нима аз съм виновна? — вече с усмивка запита тя и изпя късичката песничка „Виновна ли съм аз“, която Марта повтори на палубата.

— Опишете ми третата глава, която живееше у професор Керн — каза Доуел.

— Тома ли?

— Не, онази, на която ви е показал професор Керн! Впрочем…

Артур Доуел извади бързо от страничния си джоб бележника, порови се в него, измъкна оттам снимка и я показа на Брике.

— Кажете, прилича ли изобразеният тука мъж на главата на моя… познат, който вие сте видели у Керн?

— Та това е той същият! — възкликна Брике. Тя даже престана да свири. — Чудно! И с рамене. Главата с тяло. Нима и на него са успели да му пришият тяло? Какво ви е, драги мой? — съчувствено и изплашено запита тя.

Доуел политна. Лицето му побледня. Овладявайки се с труд, той направи няколко крачки, отпусна се тежко в креслото и закри лицето си с ръце.

— Какво ви е? — още един път запита Брике.

Но той нищо не отговори. После устните му прошепнаха: „Бедният татко“. Брике не чу тези думи.

Артур Доуел се овладя много бързо. Когато вдигна глава, лицето му беше почти спокойно.

— Простете, аз, изглежда, ви изплаших — каза той. — Понякога имам такива леки припадъци на сърдечна почва. Ето всичко вече мина.

— Но кой е този човек? Той така прилича на… Ваш брат ли е? — заинтересува се Брике.

— Който и да е, вие трябва да ни помогнете да намерим тази глава. Ще дойдете с нас. Ние ще ви нагласим в такова удобно кътче, където никой няма да ви намери. Кога можете да заминете?

— Ако ще и днес — отговори Брике. — А вие няма ли да ми отнемете тялото?

Доуел не разбра изведнаж, после се усмихна и отговори:

— Разбира се, не… ако само ни слушате и ни помагате. Да вървим на палубата.

— Е, как е плаването? — весело запита той, като се качи на палубата.