Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Въпреки сравнително ранния час край ниската сграда се тълпеше вече публика. Ларе влезе в първата зала. Публика имаше малко.

— Играйте — приканваше крупието, въоръжен с лопатка за загребване на парите.

Без да се спира, Ларе мина в следващата зала, стените на която бяха изрисувани с картини, изобразяващи полуголи жени, занимаващи се с лов, скачане, фехтовка — с една дума, всичко онова, което възбужда хазарта. От картините вееше напрежението на страстната борба, хазарта, алчността, но още повече и по-рязко тези чувства бяха изрисувани върху лицата на живите хора, събрани около игралната маса.

Ето шишкав търговец с бледно лице подава парите с треперещи пълни луничави ръце, покрити с червеникав пух. Той диша тежко, като астматик. Очите му следят напрегнато въртящото се топче. Ларе определя безпогрешно, че дебеланът е загубил вече крупна сума и сега залага последните си пари с надежда да спечели. А ако не — този разплут човек може би ще отиде в алеята на самоубийците и там ще разчисти последната си сметка с живота…

Зад дебелана стои лошо облечен бръснат старик с разрошена бяла коса и очи на маниак. В ръката си има бележник и молив. Той записва печалбите и излизащите номера, прави някакви пресмятания… Отдавна вече е проиграл цялото си състояние и е станал роб на рулетката. Администрацията на игралния дом му дава малка ежемесечна помощ — да живее и играе: своеобразна реклама. Сега той построява своята „теория на вероятностите“, изучава капризния характер на фортуната. Когато прави грешка в предположенията си, той удря сърдито с молива по бележника, подскача на един крак, бърбори нещо и отново се задълбочава в пресмятания. Ако пък предположенията му се оправдаят, лицето му сияе и той извръща глава към съседите си, сякаш иска да им каже: ето виждате ли, най-после сполучих да открия законите на случая.

Двама лакеи въвеждат подръка и настаняват в креслото до масата бабичка с черна копринена дреха и с брилянтова огърлица на набръчканата шия. Лицето й е набелено така, че вече не може да побледнее. При вида на тайнственото топче, което разпределя тъгата и радостта, хлътналите й очи пламват с огъня на алчността и тънките й пръсти, нанизани с пръстени, започват да треперят.

Млада, красива, стройна жена, облечена в изящен тъмнозелен костюм, минавайки край масата, хвърля с небрежен жест хилядофранкова банкнота, загубва, безгрижно се усмихва и преминава в следващата стая.

Ларе постави на червено сто франка и спечели.

„Днес трябва да печеля“ — помисли той, поставяйки хиляда — и загуби. Но увереността, че в края на краищата ще спечели, не го напускаше. Хазартът вече го хвана.

До масата на рулетката се доближиха трима: мъж, висок и строен, с много бледо лице, и две жени, едната червенокоса, а другата в сив костюм…

Поглеждайки мимоходом последната, Ларе почувствува някаква тревога. Без да разбира още какво го вълнува, художникът почна да следи жената в сиво и беше поразен от един жест на дясната ръка, който тя направи. „Нещо познато! О, такъв жест правеше Анжелика Гай!“ Тази мисъл го порази така, че той не можеше вече да играе. А когато тримата неизвестни, като се смееха, се отдалечиха от масата, Ларе забрави да вземе от масата спечелените пари и тръгна след тях.

В четири часа сутринта някой силно почука на вратата на Артур Доуел. Намятайки сърдито халата си, Доуел отвори.

В стаята влезе със залитаща походка Ларе и като се отпусна уморено в креслото, каза:

— Аз, изглежда, полудявам.

— Какво има, приятелю? — извика Доуел.

— Работата е там, че… не зная как да ви кажа… Аз играх вчера до два часа през нощта. Ту печелех, ту губех. И изведнаж видях една жена и един неин жест ме порази до такава степен, че зарязах играта и я последвах в ресторанта. Седнах на една масичка и си поръчах чаша силно черно кафе. Кафето всякога ми помага, когато нервите ми много се разиграят… Непознатата седеше на съседната масичка. С нея бяха млад човек, прилично облечен, но невнушаващ особено доверие, и доста вулгарна червенокоса жена. Моите съседи пиеха вино и весело бърбореха. Непознатата в сивото облекло започна да тананика песничка. Оказа се, че има писклив глас с доста неприятен тембър. Но неочаквано тя взе няколко ниски гръдни тона. — Ларе стисна главата си с две ръце. — Доуел! Това беше гласът на Анжелика Гай. Аз бих го познал между хиляди гласове.

„Нещастният! Докъде стигна“ — помисли Доуел и като сложи ласкаво ръка на рамото на Ларе, каза: