Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Керн отиде в кабинета си и закрачи развълнувано от камината до бюрото. Първата му мисъл беше да извика полиция. Но веднага се отказа от тази мисъл. Най-малко полицията трябваше да се меси в тази история. Ще се наложи да се обърне към частните разузнавателни агентства.

„Дявол да го вземе, сам съм виновен… Трябваше да взема предпазни мерки. Но кой можеше да помисли. Вчерашният труп избяга!“ — Керн злобно се разсмя. — „И сега току-виж раздрънкала за всичко, което стана с нея… Нали говореше за фурора, който ще произведе нейното появяване… Тази история ще стигне до вестникарските кореспонденти и тогава… Не трябваше да показвам главата й на Доуел… Създаде ми грижи. Отблагодари ми се!“

Керн извика по телефона един агент от частно разузнавателно бюро, връчи му крупна сума за разходи, обещавайки още по-голяма в случай на успешно издирване, и даде подробно описание на изчезналата.

Агентът прегледа мястото на бягството и следите, които водеха към желязната ограда на градината. Оградата беше висока и завършваше с остри пръти. Агентът поклати глава: „Юнак девойка!“ Върху един прът той забеляза късче сив копринен плат, взе го и грижливо го сложи в портфейла си.

— С такава дреха беше облечена в деня на бягството. Ще търсим жена в сиво облекло.

И като увери Керн, че ще намери „жената в сиво облекло“ най-късно след едно денонощие, агентът си отиде.

Полицаят беше опитен в работата си. Той разузна адреса на последната квартира на Брике и адреса на няколко предишни нейни другарки, завърза с тях познанство, у една намери снимка на Брике, узна в кои кабарета е пяла. Няколко агенти бяха изпратени по тези кабарета, за да търсят бегълката. „Птичката няма да отлети далече“ — говореше уверено полицаят.

Но този път той се излъга. Минаха два дена, а не можаха да попаднат на следите на Брике. Едва на третия ден някакъв постоянен посетител на една кръчмичка в Монмартър съобщи на агента, че през нощта на бягството там била „възкръсналата“ Брике. Но къде изчезнала след това, никой не знаел.

Керн се тревожеше все повече. Сега той се опасяваше не само че Брике ще раздрънка за неговите тайни, но се и страхуваше да не загуби завинаги ценния „експонат“. Наистина той можеше да направи втори от главата на Тома, но за това беше необходимо време и колосална загуба на сили. Пък и новият опит може да завърши не така блестящо. А демонстрацията на съживеното куче, разбира се, не би произвела такъв ефект. Не, Брике трябва да бъде намерена на всяка цена. И той удвояваше, утрояваше премиалната сума за намирането на избягалия „експонат“. Всеки ден агентите му докладваха резултатите от търсенето но те не бяха утешителни. Брике сякаш потъна в земята.

След като Брике с помощта на новото си ловко, гъвкаво и силно тяло се прехвърли през оградата и излезе на улицата, тя повика едно такси и даде странен адрес:

— Гробищата Пер-Лашез.

Но недостигнала площада на Бастилията, тя смени таксито и се насочи към Монмартър. За първоначални разходи беше взела чантичката на Лоран, в която имаше няколко десетки франка. „Един грях повече не е от значение, при това беше необходимо“ — успокояваше се тя. Покаянието за извършените прегрешения беше отложено за дълъг срок. Тя пак се чувствуваше цял, жив, здрав човек и даже по-млад, отколкото беше. Преди операцията по нейната женска сметка тя беше към тридесет години. Новото тяло едва ли имаше повече от двадесет години. Жлезите на това тяло подмладиха главата на Брике: бръчките на лицето изчезнаха, цветът му се подобри. „Сега ще си поживея“ — мислеше Брике и мечтателно се оглеждаше в малкото огледалце, което намери в чантичката.

— Спрете тук — заповяда тя на шофьора и като му плати тръгна по-нататък пешком.

Беше около четири часът сутринта. Тя се приближи до познатото кабаре „Шаноар“, където пееше в онази съдбоносна нощ, когато заблуденият куршум прекъсна веселата й песничка. Прозорците на кабарето още горяха от ярки светлини.

Брике влезе не без вълнение в познатия вестибюл. Измореният портиер очевидно не я позна. Тя бързо премина в страничната врата и през коридора влезе в помещението за артистите, което беше в съседство със сцената. Първа я срещна Рижата Марта. Като извика изплашено, Марта се скри в своята тоалетна. Брике се разсмя и почука на вратата, но Рижата Марта не отваряше.

— О, Лястовичке! — чу Брике мъжки глас. Под това име тя беше известна в кабарето заради своята страст към коняка с лястовичка на етикета. — Значи ти си жива? А ние отдавна те смятахме за мъртва!