Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Брике се обърна и видя красив, елегантно облечен мъж с много бледно бръснато лице. Такива бледни лица имат хора, които рядко виждат слънце. Беше Жан, мъжът на Рижата Марта. Той не обичаше да говори за своята професия. Приятелите и другарите му по чашка не смятаха за тактично да питат за източника на неговото съществуване. Достатъчно беше, че у Жан честичко се намираха пари и че той беше „душа момък“. През нощите, когато джобът на Жан беше надут, виното се лееше като река и той плащаше за всички.

— Откъде прилетя, Лястовичке?

— От болницата — отговори Брике.

Понеже се страхуваше да не й отнемат новото тяло роднините или приятелите на онази, на която то принадлежеше, Брике реши да не говори на никого за необикновената операция.

— Моето положение беше много сериозно — продължи тя да съчинява. — Сметнали ме за умряла и даже ме откарали в моргата. Но там един студент, като преглеждал трупа ми, хванал ръката ми и напипал слабия пулс. Аз съм била още жива. Куршумът минал до самото сърце, но не го закачил. Веднага ме откарали в болницата и всичко свърши благополучно.

— Великолепно! — възкликна Жан. — Нашите всички ще бъдат ужасно учудени. Трябва да полеем твоето възкресение.

Ключът на вратата щракна. Рижата Марта, която подслушваше зад вратата този разговор, се убеди, че Брике не е привидение, и отвори вратата. Приятелките се прегърнаха и силно се целунаха.

— Ти като че си станала по-тънка, по-висока и по-изящна, Лястовичке — каза Рижата Марта, разглеждайки с любопитство и известно учудване фигурата на така неочаквано явилата се приятелка.

Брике се смути малко под този изпитателен поглед.

— Разбира се, аз поотслабнах — отговори тя. — Хранеха ме само с бульон. А ръстът? Купих си обуща с много високи токове. Пък и фасонът на дрехата…

— Но защо толкова късно дойде тука?

— О, това е цяла история… Ти излиза ли? Можеш ли да поседиш с мене една минутка?

Марта кимна утвърдително с глава. Приятелките седнаха пред масичката с голямо огледало, отрупано с кутийки с грим и различни моливи и бои, шишенца с одеколони, пудриери, всевъзможни кутийки с фиби и иглички.

Жан приседна до тях, пушейки египетска папироса.

— Аз избягах от болницата. Направо избягах — съобщи Брике.

— Но защо?

— Дотегнаха ми бульоните. Разбираш ли, бульон, бульон и бульон… Просто се страхувах да не се задавя в бульона. А докторът не искаше да ме пусне. Трябвало да ме покаже на студентите. Страхувам се, че ще ме търсят с полиция… Не мога да се върна у дома и бих искала да остана при тебе. Още по-добре ще бъде да изчезна от Париж за няколко дни… Но аз имам толкова малко пари.

Рижата Марта плесна ръце — това беше толкова интересно.

— Разбира се, ти ще останеш при мене — каза тя.

— Страхувам се, че и мене ще търси полицията — замислено произнесе Жан, пускайки колело дим. — Аз също трябва да изчезна за няколко дни от хоризонта.

Лястовичката беше своя и Жан не скриваше от нея професията си. Тя знаеше, че Жан е „важна“ птица. Неговата специалност беше касоразбивачество.

— Хайде, Лястовичке, с нас на юг. Ти, аз и Марта. На Ривиерата, да подишаме морски въздух. Заседях се, трябва да се освежа. Вярваш ли, повече от два месеца не съм видял слънце и вече почвам да забравям как изглежда то.

— Прекрасно — запляска с ръце Рижата Марта.

Жан погледна скъпия златен часовник-браслет.

— Но ние имаме още един час време. Дявол да го вземе, ти трябва да ни допееш своята песничка… А после ще отлетим и нека те търсят.

Брике прие с удоволствие това предложение.

Както очакваше, излизането й на сцената произведе фурор. Жан излезе на естрадата в ролята на конферансие, припомни трагичната история, станала тук с Брике преди няколко месеца, и после заяви, че мадмоазел Брике по желание на публиката е оживяла, след като той, Жан, й налял в гърлото чашка коняк „Лястовичка“.

— Лястовичката! Лястовичката! — зарева публиката.

Жан направи знак с ръка и когато виковете замлъкнаха, продължи:

— Лястовичката ще изпее песента от онова място, на което неочаквано я прекъснаха. Оркестър, „Котенцето“!

Оркестърът засвири и под бурните аплодисменти Брике допя от половината куплет своята песничка. Наистина шумът беше такъв, че тя самата не чуваше своя глас, но това не беше нужно. Тя се чувствуваше щастлива, както никога, и се опиваше от това, че не бяха я забравили и я посрещнаха толкова топло. Че тази топлота беше силно подгрята от винените пари, не я смущаваше.