Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Като свърши пеенето, тя направи неочаквано изящен жест с китката на дясната ръка. Това беше ново. Публиката зааплодира още по-бурно.

„Откъде това у нея? Какви красиви маниери. Трябва да се усвои този жест…“ — помисли Рижата Марта.

Брике слезе от естрадата в залата. Приятелите й я целуваха, познатите протягаха чаши и се чукаха. Брике беше почервеняла, очите й блестяха. Успехът и виното завъртяха главата й. Забравяйки за опасността от преследването, тя беше готова да седи тук цялата нощ. Но Жан, който беше пил не по-малко от другите, не губеше контрол над себе си. От време на време той поглеждаше часовника и най-после отиде до Брике и я дръпна за ръката.

— Време е!

— Но аз не искам! Вие можете да заминавате сами. Аз няма да тръгна — отговори Брике и нежно примижа. Тогава Жан я вдигна и понесе към изхода.

Публиката почна да роптае.

— Сеансът е свършен! — викна Жан вече от вратата. — До следващата неделя!

Той изнесе дърпащата се в ръцете му Брике на улицата и я сложи в автомобила. Скоро пристигна и Марта с малки куфарчета.

— На Площада на републиката — каза Жан на шофьора, не желаейки да посочи крайния пункт. Той беше привикнал да пътува с прехвърляне.

Вълните на Средиземно море ритмично заливаха пясъчния плаж. Лек ветрец едва надуваше платната на белите яхти и рибарските кораби. Високо в синьото небе ласкаво бръмчаха сивите хидроплани, които извършваха къси увеселителни рейсове между Ница и Ментон.

Млад човек в бял костюм за тенис седеше в плетено кресло и четеше вестник. До креслото лежаха в калъф тенисна ракетка и няколко нови английски научни списания. Наред с него, под огромен бял чадър, до триножник, се занимаваше неговият другар, художникът Арман Ларе.

Артур Доуел, синът на покойния професор Доуел, и Арман Ларе бяха неразделни приятели. Тяхната дружба най-добре доказваше правдивостта на пословицата, че крайностите се привличат. Артур Доуел беше малко мълчалив и студен. Той обичаше реда и умееше търпеливо и системно да се занимава. Оставаше му още една година до свършване на университета и вече го оставяха в университета при катедрата по биология.

Ларе, като истински французин-южняк, беше извънредно увличаща се натура, разпилян, безразсъден. Той захвърляше четките и боите по цели седмици, за да се залови отново за работа до забрава, и тогава никакви сили не можеха да го откъснат от триножника.

Само в едно приятелите си приличаха: двамата бяха талантливи и умееха да достигат веднъж поставената цел, макар да отиваха по различни пътища към нея — единият с пориви, със скокове, а другият — с отмерена крачка. Биологическите работи на Артур Доуел привличаха вниманието на най-крупните специалисти и му предвещаваха блестяща научна кариера. А картините на Ларе предизвикваха много спорове на изложбите и някои от тях бяха вече в най-известните музеи на различните страни.

Артур Доуел хвърли на пясъка вестника, опря главата си на гърба на креслото, примижа и каза:

— Тялото на Анжелика Гай не можа да се намери.

Ларе тръсна безутешно глава и тежко въздъхна.

— Ти още ли не можеш да я забравиш? — запита Доуел.

Ларе се обърна с такава бързина към Артур, че той неволно се усмихна. Пред него беше вече не пламенният художник, а рицар, въоръжен с щит — палитрата, с копие — мущабела в лявата ръка, и с меч — четката в дясната, оскърбен рицар, готов да унищожи онзи, който му е нанесъл смъртно оскърбление.

— Да забравя Анжелика!… — закрещя Ларе, разтърсвайки своето оръжие — Да забравя онази, която…

Внезапно примъкнала се вълна с шипене заля краката му почти до коленете и той меланхолично завърши:

— Нима може да се забрави Анжелика? Светът стана скучен, откакто замлъкнаха нейните песни…

За пръв път Ларе узна за гибелта или по-скоро за безследното изчезване на Анжелика Гай в Лондон, където беше отишъл, за да рисува „симфонията на лондонската мъгла“. Ларе беше не само поклонник на таланта на певицата, но и неин приятел, неин рицар. Ненапразно той се беше родил в Южен Прованс, сред развалините на средновековните замъци. Узнал за случилото се с Гай нещастие, той беше така потресен, че за пръв път в живота си прекъсна своята „рисувателна забрава“ в самия разгар на творчеството.

Артур, който беше дошъл от Кембридж в Лондон и искаше да отвлече своя приятел от мрачните мисли, измисли това пътешествие по брега на Средиземно море. Но и тук Ларе не си намираше място. Като се върна от плажа в хотела, той се преоблече, качи се на влака и отиде в най-многолюдното място — игралния дом „Монте Карло“. Искаше му се да се забрави.