Александър Беляев - Главата на професор Доуел

„Ако беше жив баща ми, аз бих повярвал, че догадката на Ларе за чуждата глава на тялото на Анжелика Гай е правдоподобна. Само баща ми можеше да се осмели да извърши такава сложна и необикновена операция. А може би тези опити са продължили неговите асистенти?“ — помисли Доуел. — „Но едно нещо е да съживиш глава или даже цял труп, а друго — да пришиеш главата на един човек към трупа на друг.“

— Какво смятате да правите по-нататък? — запита Доуел.

— Искам да намеря тази жена в сиво облекло, да се запозная с нея и да разкрия тайната. Ще ми помогнете ли в това?

— Разбира се — отговори Доуел.

Ларе стисна здраво ръката му. Те почнаха да обсъждат плана на действие.

След няколко дена Ларе беше вече познат с Брике, нейната приятелка и Жан. Той им предложи да направят разходка с яхта. Предложението беше прието. Докато Жан и червенокосата Марта беседваха с Доуел на палубата, Ларе предложи на Брике да минат долу и прегледат каютите. Те бяха две, немного големи, и в едната от тях имаше пиано.

— О, тука има даже и инструмент! — извика Брике. Тя седна до пианото и засвири фокстрот. Яхтата се люлееше равномерно върху вълните. Ларе стоеше до пианото, гледаше внимателно Брике и обмисляше как да започне своето следствие.

— Изпейте нещо — каза той.

Брике не чака да я молят. Тя запя, поглеждайки кокетно Ларе. Той й се харесваше.

— Какъв странен глас имате… — каза Ларе, гледайки я изпитателно в лицето. — Във вашето гърло като че ли се намират два гласа: гласове на две жени…

Брике се смути, но бързо се овладя и се разсмя принудено.

— О, да!… Това ми е от детство. Един професор по пеене намери у мене контраалт, а друг — мецосопрано. Всеки поставяше гласа ми по своему и излезе… При това наскоро се простудих…

„Не са ли много обясненията за един факт?“ — помисли Ларе. — „И защо тя така се смути? Предположенията ми се оправдават. Тук има нещо.“

— Когато пеете на ниски тонове — с тъга заговори той, — аз като че ли чувам гласа на една моя добра позната… Тя беше известна певица. Бедничката, загина при една железопътна катастрофа. За всеобщо учудване тялото й не беше намерено… Нейната фигура извънредно много напомня вашата като две капки вода… Може да се помисли, че това е нейното тяло.

Брике погледна Ларе вече с нескриван страх. Тя разбра, че той води този разговор не току-така.

— Има хора, които много си приличат… — каза тя с треперещ глас.

— Да, но такава прилика не съм срещал. И после… — вашият жест… ето този жест на китката на ръката… И още… Вие сега се хванахте за главата, сякаш поправяйки разкошните си къдрици. Такива коси имаше Анжелика Гай. Така тя поправяше капризната къдрица на слепоочието си… Но вие нямате дълги къдрици. Вашите са къси, подстригани по последна мода.

— По-рано аз също имах дълги коси — каза Брике, ставайки. Лицето й беше побледняло, а пръстите й забележимо трепереха. — Тук е душно… Да се качим горе…

— Почакайте — спря я Ларе, също развълнуван. — Необходимо ми е да поговоря с вас.

Той я постави насила в креслото до илюминатора.

— Лошо ми е… Не съм свикнала с клатушкането! — извика Брике, мъчейки се да избяга. Но Ларе сякаш неочаквано докосна с ръце шията й и отметна края на колието. Той видя розовия шев.

Брике залитна. Ларе едва успя да я прихване: тя беше в несвяст. Не знаейки какво да прави, художникът плисна право в лицето й вода от близкостоящата кана. Брике скоро се съвзе. неподправен ужас блесна в очите й. Няколко дълги мига те се гледаха мълчаливо. На Брике се струваше, че е настъпил часът на възмездието. Страшният час на разплата за това, че тя беше си присвоила чуждо тяло. Устните на Брике трепнаха и тя едва чуто прошепна:

— Не ме погубвайте!… Пожалете ме…

— Успокойте се, не се каня да ви погубвам… но аз трябва да узная тази тайна. — Ларе вдигна увисналата като камшик ръка на Брике и силно я стисна. — Признайте, нали това тяло не е ваше? Откъде го взехте? Кажете ми цялата истина!

— Жан! — опита се да извика Брике, но Ларе запуши устата й с длан, като изсъска в самото й ухо:

— Ако викнете още един път, няма да излезете от тази каюта.

После, като остави Брике, той бързо заключи вратата на каютата и прикри плътно рамката на илюминатора. Брике заплака като дете. Но Ларе беше неумолим.

— Сълзите няма да ви помогнат! Говорете по-скоро, докато не съм загубил търпение.

— Не съм виновна в нищо — заговори Брике, хълцайки. — Убиха ме… Но после оживях… Само главата ми… върху стъклена подставка… Това беше така ужасно!… И на Тома главата беше там… Не зная как се случи това… Професор Керн — той ме съживи… Аз го молех да ми върне тялото. Той обеща… И донесе отнякъде ето това тяло… — Тя почти с ужас погледна раменете и ръцете си. — Но когато видях мъртвото тяло, аз се отказах… Беше ми така страшно… Аз не исках, молех да не пришиват главата ми към трупа… Това може да потвърди Лоран: тя се грижеше за нас. Но Керн не поиска и да чуе. Той ме приспа и аз се събудих ето такава, каквато съм сега. Не исках да остана у Керн и избягах в Париж, а после тука… Знаех, че Керн ще ме преследва… Моля ви се, не ме убивайте и не казвайте никому… Сега не искам да остана без тяло, то стана мое… Никога не съм чувствувала такава лекота в движенията. Само кракът ме боли… Но това ще мине… Не искам да се върна при Керн!