Александър Беляев - Хойти-Тойти

Не беше лесно и придвижването ни през горските гъсталаци. А на откритите места ходехме едва ли не по-трудно — тревата е много гъста, с дебели стъбла, високи до четири метра. Вървиш между две зелени стени — наоколо нищо не се вижда. Страшно! Острите листа дращят лицето и ръцете. Настъпиш някое стъбло — спъва те, увива се около краката ти. По листата се е насъбрала от дъждовете вода — излива се отгоре ти като из ведро. Принуждавахме се да вървим в индийска нишка по тесните пътеки, прокарани в горите и степите. Това бяха единствените пътища по тия места. Експедицията ни беше от двайсет души, осемнайсет от тях — носачи и водачи от негърското племе фани.

Най-сетне сме пред целта. Разположихме лагера на брега на езерото Тумба. Нашите водачи си почиват. Отдали са се на риболов. Налага ни се да ги откъснем с големи мъки от това занимание, за да ни помогнат да се настаним на ново място. Имаме две големи палатки. Мястото за лагера е избрано добре — върху сух хълм. Тревата не е висока. Наоколо се вижда надалеч. Мозъкът на Ринг понесе благополучно пътешествието, чувствува се удовлетворително. С нетърпение очаква завръщането си в света на звуците, багрите, мирисите и другите усещания. Ваг го успокоява, че му е останало малко да чака. Професорът е зает с някакви тайнствени приготовления.

29 юни. В лагера цари паника: съвсем наблизо фаните намериха пресни лъвски следи. Отворих сандъка с пушките и раздадох на онези, които заявиха, че могат да стрелят, и днес следобед организирах пробна стрелба. Това е нещо ужасно! Те опират приклада на пушката в корема или коляното си, премятат се от отката и пускат куршумите с отклонение сто и осемдесет градуса от целта. Затова пък удоволствието им надминава всякакви граници. Вдигат неописуема врява. Като нищо ще съберат при нас гладните зверове от целия басейн на Конго.

30 юни. Снощи лъвът е идвал съвсем близо до лагера. Има веществени доказателства — разкъсал е дива свиня и я е изял почти без остатък. Черепът на свинята е строшен като орех, а ребрата й са начупени на малки парчета. Не бих искал да попадна в тая костотрошачка!

Фаните са наплашени. Щом се свечери, скупчват се при нашите палатки, палят огньове и поддържат огъня цяла нощ. Разбрах какво е това страх на първобитен човек от ужасния звяр. Когато реве лъвът — а няколко пъти вече чух рева му, — усещам как страхът на далечните предци се събужда в кръвта ми и сърцето ми замира в гърдите. Дори не ми се бяга, ще ми се да се свия като топка на земята или да се зария в нея като къртица, а Ваг сякаш не чува никакъв лъвски рев. Продължава да майстори нещо в палатката си. Тая сутрин след закуската излезе при мене и ми каза:

— Рано утре отивам в гората. Фаните казваха, че до езерото води стара слонска пътека. Слоновете са ходили на водопой близо до нашия лагер. Но те си сменят често пасищата. «Просеката», направена от тях в гората, е започнала да зараства. Значи са се преместили някъде по-далече. Трябва да ги намерим.

— Но нали знаете, че един лъв ни идва на гости? Не рискувайте да тръгвате сам и без пушка — предупредих Ваг.

— Не ме е страх от никакви зверове — отвърна ми той — знам една вълшебна дума. — И гъстите му мустаци се разшаваха от скрита усмивка.

— Нима ще влезете в гората без пушка?

Ваг кимна утвърдително.

2 юли. Любопитни неща се случиха през тия дни. Снощи лъвът рева пак и от страх ме присви стомахът, кръвта ми се смръзна. На разсъмване се миех до палатката си, когато от съседната излезе Ваг. Беше с бархетен костюм, корков шлем и здрави обувки с дебели подметки. Костюмът е походен, но не носи нито раница, нито пушка. Поздравих Ваг с добро утро. Той ми кимна и като пристъпваше внимателно, както ми се стори, тръгна напред. Крачката му постепенно ставаше все по-уверена, докато най-сетне той тръгна с обикновената си равномерна и бърза походка. Така вървя до склона на нашия хълм. Когато пътеката започна да става стръмна, Ваг вдигна ръце и… тук се случи нещо необикновено, което накара мене и фаните да извикаме от учудване.

Тялото на Ваг започна отначало бавно, а след това все по-бързо да се върти във въздуха — като че ли правеше салто с изпънато тяло върху трапец; за миг то приемаше хоризонтално положение, сетне главата му отиваше долу, а краката — горе; като описваха кръгове, главата и краката му продължаваха да сменят местата си. Накрая въртенето на тялото му се засили толкова много, че краката и главата му се сляха в едно неясно колело, а средата на туловището изпъкна като тъмно петно. Така продължаваше, докато Ваг стигна подножието на хълма. Като се търкулна още няколко метра по равното, той се изправи и се упъти към гората с нормалната си крачка.