Александър Беляев: Хойти-Тойти

— … сякаш той е човек, и не какъв да е, а човек с развито чувство за собствено достойнство.

— Като някой лорд ли? — язвително попита Юнг.

— Достатъчно! — извика Щром. — Вие, Юнг, сте виновен за всичко и ще си понесете наказанието. Кога смята… господин Хойти-Тойти да излезе в отпуска и къде?

— Ще тръгнем с него на пешеходна разходка — отвърна Вагнер. — Ще бъде много приятно. С асистента ми Денисов ще седнем на широкия гръб на слона и той ще ни откара на юг. Слонът изрази желание да попасе на швейцарските ливади.

Денисов беше само двадесет и три годишен, но въпреки младостта си вече беше направил няколко открития в областта на биологията. „От вас ще стане учен“ — каза Вагнер и го покани да работи в неговата лаборатория. Младежът се зарадва неописуемо. Професорът също беше доволен от помощника си и навсякъде го водеше със себе си.

— „Денисов“ или „Аким Иванович“ е прекалено дълго — каза Вагнер в първия ден на съвместната им работа. — Ако всеки път се обръщам към вас с „Аким Иванович“, за една година ще загубя за това четиридесет и осем минути. А за четиридесет и осем минути може да се направи много. Затова изобщо ще избягвам да се обръщам към вас по име. А ако трябва да ви извикам, ще казвам „Ден!“ — кратко и ясно. А вие можете да ме наричате Ваг. — Вагнер умееше да уплътнява времето си.

На сутринта всичко беше готово. Вагнер и Денисов се настаниха свободно на широкия гръб на Хойти-Тойти. От вещите си взеха само необходимото.

Щром ги изпрати въпреки ранния час.

— А с какво ще се храни слонът? — попита директорът.

— В градовете и селата ще даваме представления — рече Вагнер — и зрителите ще хранят слона. Сапиенс ще изхрани не само себе си, но и нас. Довиждане.

Слонът вървеше бавно по улиците. Но когато отминаха последните градски къщи и пред пътешествениците се опъна лентата на шосето, слонът ускори крачка, без да го канят. Изминаваше не по-малко от дванадесет километра в час.

— Ден, сега ще ви се наложи да си имате работа със слон. И за да го разберете по-добре, трябва да се запознаете с доста необикновеното му минало. Вземете тази тетрадка. Това е пътен дневник. Написан е от вашия предшественик Песков, с когото бях на пътешествие в Конго. С Песков се случи една трагикомична история, която ще ви разкажа някога. А сега четете.

Вагнер се премести по-близо до главата на слона, закрепи пред себе си малка масичка и започна да пише едновременно в две тетрадки — с дясната и лявата си ръка. Вагнер никога не правеше по-малко от две неща едновременно.

— И така, разказвайте! — рече той, като се обръщаше явно към слона. Слонът протегна хобота си почти до ухото на Вагнер и започна бързо да свисти с кратки прекъсвания:

— Ф-фф-ффф-ф-фф-ффф…

„Също като азбуката на Морз“ — помисли си Денисов, докато отваряше дебелата тетрадка с мушамена подвързия.

С лявата си ръка Вагнер записваше онова, което му диктуваше слонът, а с дясната пишеше научен труд. Слонът продължаваше да върви равномерно и плавното полюляване почти не пречеше на писането. Денисов отвори дневника на Песков и бързо потъна в четенето.

Ето съдържанието на този дневник.

„27 март. Струва ми се, че съм попаднал в кабинета на Фауст. Лабораторията на професор Вагнер е невероятна. Какво ли няма тук! Физика, химия, биология, електроника, микробиология, анатомия, физиология… Като че ли няма област на знанието, от която да не се интересува Вагнер, или Ваг, както моли той да го наричам. Микроскопи, електроскопи, електроскопи… всевъзможни «скопи», които позволяват да се види недостъпното за едно невъоръжено око. Сетне започват подобни «въоръжения» за ухото: ушни «микроскопи», с чиято помощ Вагнер чува хиляди нови звуци — «и шепота на морските гадини, и дрямката на старата лоза». Стъкло, мед, алуминий, каучук, фаянс, ебонит, платина, злато, стомана — в най-различни форми и съчетания. Реторти, колби, стъклени серпантини, епруветки, лампи, бобини, спирали, шнурове, електрически ключове, прекъсвачи, бутони… Всичко това не отразява ли сложността на мозъка на самия Вагнер? А съседната стая е истински паноптикум: там Вагнер размножава тъкани от човешко тяло, подхранва жив пръст, отрязан от човек, заешко ухо, кучешко сърце, овнешка глава и… човешки мозък. Жив, мислещ мозък! На мене ми е възложено да се грижа за него. Професорът разговаря с него, като натиска с пръст по повърхността му. А мозъкът се подхранва със специален физиологичен разтвор, за чието качество съм длъжен да следя. От известно време Вагнер промени състава на разтвора, започна да «храни усилено мозъка» и — невероятно! — мозъкът започна много бързо да расте. Не бих казал, че този мозък, голям колкото едра диня, е красиво зрелище.