Александър Беляев: Хойти-Тойти

Не можах да разбера нищо, а фаните — още по-малко. Те не само се учудиха, но се и уплашиха — за тях видяното беше свръхестествено, разбира се. А за мене това търкаляне беше още една от загадките, които Ваг честичко ми поставяше.

Но загадките са си загадки, а лъвът си е лъв. Страх ме е, че Ваг се надценява. Знам, че кучето може да се изплаши със «свръхестествено» явление: вържете един кокал с тънък канап или косъм и го хвърлете на кучето. И щом то понечи да захапе кокала, дръпнете го. Кокалът изведнъж ще тръгне по пода, сякаш бяга от кучето. То ще се изплаши от това необикновено явление, ще подвие опашка и ще избяга от «оживелия» кокал. Но дали лъвът ще подвие опашка и ще избяга от преобръщащия се във въздуха Ваг? Съмнявам се. Не мога да оставя Ваг без охрана.

И като взех пушки, съпроводен от четиримата най-храбри и съобразителни фани, тръгнах подир Ваг. Той вървеше напред, без да ни забелязва, по доста широката горска просека, прокарана от слоновете. Хилядите животни, отиващи на водопой, я бяха утъпкали. Само на някои места преграждаха пътя ни паднали дънери или вършини. Пред всяко такова препятствие Ваг се спираше, някак странно повдигаше крак — много по-високо, отколкото беше нужно, и правеше широка крачка. Някой път след това тялото му, без да се прегъва, се накланяше напред, сетне се изправяше до отвесно положение и той продължаваше пътя си. Ние го следвахме на известно разстояние. Отпред блесна ярка светлина. Пътят се разширяваше и излизаше на горска поляна.

Ваг излезе от сянката я тръгна по осветената от слънцето поляна, когато чух някакво странно мърморене или ръмжене, което можеше да принадлежи само на голям ядосан или разтревожен звяр. Но то не приличаше на лъвски рев. Фаните споменаха шепнешком животното, но аз не знаех тукашните наименования. От лицата и движенията на спътниците ми разбрах, че се страхуват от звяра, издаващ ръмженето, не по-малко, отколкото от лъва. Но не изоставаха от мене, а аз, усетил бедата, се разбързах. Когато излязох на поляната видях любопитна картина.

Вдясно от мене, на десетина метра от гората, седеше на земята малко горилче, високо колкото десетгодишно момче. Близо до него — сивкаворижава горила самка и огромен самец. Ваг вървеше доста бързо по равната поляна и явно преди да забележи седналите в тревата животни, се озова между малкото и родителите му. Видял човека, самецът издаде същия сърдит хрипкав звук, който бях чул още в гората. И Ваг забеляза зверовете — гледаше към мъжката горила, но продължаваше да върви с обикновената си крачка. Пред вида на човека малкото горилче изведнъж изпищя и бързо-бързо се покатери на близкото дърво.

Мъжкарят издаде втори предупредителен звук. Горилите избягват човека, но ако нуждата ги накара да влязат в бой, проявяват безстрашие и необикновена свирепост. Забелязал, че човекът не се връща и очевидно уплашен за рожбата си, самецът изведнъж се изправи на крака и зае войнствена поза. Не знам има ли по-страшен звяр от това уродливо подобие на човека. Мъжкарят беше с огромен за една маймуна ръст — като средно висок човек, — но гръдният му кош ми се видя едва ли не двойно по-широк. Туловището му — непропорционално голямо. Дългите му ръце — дебели като греди. Китките и стъпалата — несъразмерно големи. Под силно изпъкналите надочни дъги — свирепи очи, а в зиналата паст се белеят огромни зъби.

Звярът толкова силно започна да блъска с косматите си юмручища по бъчвообразния си гръден кош, че вътре започна да кънти като в празна каца с вместимост четиридесет ведра. Сетне заръмжа и като се опираше на земята с дясната си ръка, побягна право към Ваг.

Да си призная, бях толкова развълнуван, че не можах да сваля пушката от рамо. А горилата прекоси за няколко секунди пространството, отделящо я от Ваг и… тук пак се случи нещо необичайно.

Звярът с цялата си сила се блъсна в някаква преграда, изрева и падна на земята. Ваг не падна, а се преметна във въздуха като на трапец — с вдигнати ръце и опънато тяло. Неуспехът разяри още повече мъжкаря. Той се изправи и още веднъж се опита да се хвърли върху Ваг. Но тоя път прелетя над главата му и отново се тръшна на земята. Самецът побесня. Зарева, заръмжа, разпени се и започна да се нахвърля върху Ваг, като се опитваше да го обхване с чудовищно дългите си ръце. Но между горилата и Ваг имаше някаква невидима, но сигурна преграда. По движението на ръцете на горилата разбрах, че това ще да е кълбо. Невидимо, прозрачно като стъкло, недаващо никакви отблясъци и здраво като стомана. Ето какво било поредното хрумване на Ваг!