Александър Беляев - Хойти-Тойти

— А как се движите?

— Много лесно. Нима не виждате? Настъпвам с крак вътрешната стена на кълбото и с тежестта на тялото си го карам да се търкаля напред. На повърхността на кълбото има отвори, за да мога да дишам. Кълбото е съставено от две половини; влизам в него и се затварям, като стягам специалните ремъци, направени от прозрачен каучук. Всъщност известно неудобство е, че кълбото се задържа трудно на наклоните, започва да се търкаля бързо и на човек му се налага да прави физкултурни упражнения. Но защо пък не?“

„20 юли. Отново прекъсване в моя дневник.

Слоновете явно се бяха отдалечили много. Наложи ни се да напуснем лагера и да вървим няколко дни по слонската пътека, докато най-сетне срещнахме по-пресни следи от стадото. А след още два дни нашите фани откриха мястото на слоновия водопой. Фаните са опитни ловци на слонове и знаят много начини за лов. Но Ваг предпочете своите оригинални методи. Нареди да занесат на слонската пътека един сандък и започна да вади от него нещо невидимо. Фаните се взираха със суеверен ужас в ръцете на човека, които правеха движения, сякаш вадеха и местеха нещо, макар това «нещо» да беше невидимо като въздуха. Те сигурно смятаха Вагнер за велик магьосник.

Ваг не ми беше казал нищо още, но аз се досетих — ловните приспособления от сандъка са направени от същия невидим материал, както и кълбото.

— Елате да го разгледате — рече ми Вагнер, видял, че умирам от любопитство.

Приближих се, посегнах във въздуха и изведнъж напипах въже, дебело не по-малко от сантиметър.

— Каучук?

— Да, една от безбройните разновидности на каучука. Тоя път го направих гъвкав като въже. Но стоманената здравина и невидимостта остават същите, като на материала за кълбото. От тези невидими въжета ще направим примки и ще ги заложим по стъпките на слона. Животното ще се оплете и ще попадне в ръцете ни.

Не мога да кажа, че това беше лесна работа — полагането на земята на невидимите въжета и връзването на примките. Самите ние неведнъж се спъвахме във «вървите» и падахме. Но привечер всичко беше готово и оставаше само да дойдат слоновете.

Беше прекрасна тропическа нощ. Джунглата се изпълни с тайнствени звуци и въздишки. Ту някой сякаш изплакваше — дали някое малко зверче не се разделяше с живота си; ту проехтяваше дивашки смях, от който фаните настръхваха като от мразовит полъх.

Слоновете се приближиха неусетно. Огромният водач вървеше малко пред стадото, протягаше дългия си хобот и непрекъснато помахваше с него. Той поемаше хилядите нощни мириси, класифицираше ги и отбелязваше ония, които таяха някаква опасност в себе си. Няколко метра пред нашите невидими заграждения слонът изведнъж се закова на място и протегна хобота си право напред — така, както никога досега не бях виждал. Усилено душеше нещо. Може би беше усетил миризмата на нашите тела, макар че по съвета на фаните малко преди залез слънце се бяхме изкъпали в езерото и изпрали бельото си — на екватора човек се поти всеки ден.

— Лоша работа — прошепна Ваг. — Слонът надуши присъствието ни; и смятам, че е уловил миризмата не на телата ни, а на каучука. Не помислих за това…

Слонът явно се чудеше какво да прави. Явно се беше сблъскал с нова за него миризма. С какво ли го заплашва тя? Слонът пристъпи нерешително напред, може би за да се запознае по-отблизо с източника на странната миризма. Направи няколко крачки и стъпи в първата примка. Разтърси предния си крак, но невидимото препятствие не го пускаше. Слонът все по-силно опъваше «връвта». Забелязахме как се пристяга кожата му малко над стъпалото. Гигантът така се дръпна назад с цялото си туловище, че задницата му почти докосна земята. Кожата — чудовищно дебелата слонска кожа — не издържа: натискът на «въжето» я сряза и по крака му потече гъста тъмна кръв.

А «връвта» на Ваг издържаше на необикновения напън.

Ние вече предчувствувахме победата. Но тук се случи нещо непредвидено. Дебелото дърво, за което беше вързано «въжето», рухна като подсечено с брадва. От изненада слонът падна назад, бързо се изправи, обърна се и изчезна с тревожно тръбене.

— Провалихме се! — каза Вагнер. — Сега слоновете няма да се приближат до мястото, където ще заложим невидимата, но различима по миризмата си клопка. Или ще ми се наложи да използвам химическо дезодориране. Химическо… Хм… миризмата… тъй… — Вагнер се замисли дълбоко. — А защо пък не? — продължи той. — Знаете ли каква мисъл мина през главата ми: дали за залавянето на слон не биха могли да се приложат химически средства, например газова атака. Ние не трябва да убиваме слона — това не е трудно да се направи, — а да го упоим. Ще се въоръжим с противогазови маски, ще донесем балон с газ и ще го изпразним по ей тая горска пътека. Околната зеленина е много гъста — като истински зелен тунел; газът ще се задържи достатъчно дълго… А има и още по-просто средство!…