Ваг внимателно извади тръна от хобота.
— Внимавайте — каза той наставнически на слона. — Слонът с наранен хобот е инвалид. Вие няма да можете дори да пиете вода, всеки път ще трябва да влизате в реката или езерото и да пиете с уста, вместо да всмуквате вода в хобота, както правят слоновете, и после да я изливате в устата си. Тук има много бодливи растения. Идете по-нататък. Научете се да различавате видовете.
Слонът въздъхна, разклати хобот и тръгна към гората.
27 юли. Всичко е благополучно. Слонът яде невероятно много. Отначало подбираше храната и гледаше да пъха в уста само трева, листа и най-тънките вейки. Но тъй като това не му стигаше, бързо-бързо като истински слон започна да троши и пъха в устата си клони, дебели почти колкото човешка ръка.
Дърветата около нашия лагер придобиха жалък вид — като че ли е паднал метеорит или е минал облак всеядни скакалци. По храсталаците и долните клони на големите дървета не е останал нито лист. Клонаците са изпочупени и оголени. Кората е одрана. По земята — боклуци, тор, клонки, дънери на повалени дървета. Сапиенс се извинява постоянно за унищоженията, но… «положението го налага», както каза сам на Ваг с помощта на звуковите си сигнали.
1 август. Тая сутрин Сапиенс не се появи. Отначало Вагнер не се разтревожи.
— Не е игла — ще се намери. Какво може да му се случи? Нито един звяр няма да се реши да го нападне. Сигурно се е отдалечил през нощта.
Но минаваше час подир час, а Сапиенс не се връщаше. Най-накрая решихме да тръгнем да го търсим. Фаните са великолепни следотърсачи, бързо откриха следата му. Поехме по нея. Един старец, като гледаше следите, бързо четеше на глас писмената, оставени от слона.
— Ей тук слонът е пасал трева, сетне е подхванал младите храсти. После е продължил нататък. А ей тук май че е подскочил — трябва да се е уплашил от нещо. Ето какво го е уплашило — следа от леопард. Скок. Слонът бяга. Всичко събаря по пътя си. А леопардът? И той бяга… ама от слона. В обратна посока.
Следите на слона ни отведоха далече от лагера. Ей там е притичал през мочурливата поляна. Следите са се напълнили с вода. Слонът затъвал, но продължавал да тича, като измъквал с усилие краката си от блатото. Ето я и реката. Това е Конго. Слонът се е хвърлил във водата. Трябва да е преплувал на отсрещния бряг.
Нашите водачи тръгнаха да търсят село, намериха лодка и се прехвърлихме на отсрещния бряг. Но там не намерихме слонски следи. Дали е загинал? Слоновете могат да плуват. Но дали можеше да плува Ринг? Успял ли е да овладее изкуството да плува по слонски? Фанито изказаха предположение, че слонът се е спуснал надолу по реката. Пропътувахме и ние няколко километра по течението. Следи няма и няма. Ваг е потиснат. Целият ни труд отиде напразно. И какво ли е станало със слона? Ако е жив, как ли ще я кара със зверовете в гората?…
8 август. Прекарахме цяла седмица в търсене на слона. Няма го! Изчезна безследно. Нищо друго не ни оставаше, освен да се разплатим с фаните и да си тръгнем за в къщи.“
ЧЕТИРИНОГИ И ДВУНОГИ ВРАГОВЕ
— Прочетох дневника — рече Денисов.
— Ето го продължението му — отвърна Вагнер и потупа слона по шията. — Докато четяхте дневника, Сапиенс или Хойти-Тойти, или Ринг, ми разказа увлекателната история на приключенията си. Вече не се надявах да го видя сред живите, но излезе, че той сам е успял да намери пътя до Европа. Вие трябва да разшифровате и препишете моите стенограми на онова, което ми разказа слонът.
Денисов пое от Вагнер тетрадката, изписана с чертички и запетаи, започна да чете, а след това и да записва историята на слона, разказана от самия него. Ето как Сапиенс е започнал разказа си пред Вагнер:
„Едва ли ще мога да ви предам всичко, което изпитах от времето, когато се превърнах в слон. Дори не бях и сънувал, че аз, асистентът на професор Турнер, изведнъж ще се превърна в слон и ще живея в дебрите на африканските лесове. Ще се опитам да изложа последователно целия ход на събитията.
Бях се отдалечил малко от лагера и мирно си пощипвах трева на една поляна. Изтръгвах снопове сочна трева, изтърсвах пръстта от корените и се хранех. Като свърших тревата, влязох пак в гората, за да намеря друга поляна. Беше доста светла лунна нощ. Наоколо летяха светещи бръмбари, прилепи и някакви непознати за мен нощни птици, приличащи на сови. Бавно се придвижвах напред. Вървях леко, без да чувствувам тежестта на тялото ми. Опитвах се да вдигам колкото може по-малко шум. Като душех с хобота, усещах, че вдясно и вляво от мене има някакви зверове, но какви — не знаех. Струваше ми се, че няма от кого да се страхувам. Нали съм най-силното животно. Самият лъв трябва да ми стори път. А в същото време подскачах от всеки шум и звук, от стрелнала се мишка, от някакво зверче, подобно на лисичка. Когато срещнах един малък глиган, му сторих път. Може би още не бях осъзнал силата си. Едно ме успокояваше: знаех, че наблизо има хора, приятелите ми, които могат да ми се притекат на помощ.
Читать дальше