Александър Беляев - Хойти-Тойти

Слонът кимна.

— Ще се разбираме с мимика — продължи Ваг, — чрез азбуката на Морз. Можете да помахвате с крайчето на хобота: — нагоре — точка, водоравно — тире. А ако ви е по-удобно, ще ми сигнализирате със звуци. Я да видим с хобота.

Слонът започна да размахва хобота, но доста странно — във всички посоки като изкълчен крайник.

— Това е, защото не сте свикнал още. Нали никога не сте имал хобот, Ринг. А можете ли да ходите?

Слонът започна да ходи, като задните крака, изглежда, го слушаха повече от предните.

— Да, ще трябва да се учите да живеете като слон — каза Ваг. — Във вашия мозък липсват много неща от мозъка на слона. Да движите крака, хобот, уши, ще се научите доста бързо. Но мозъкът на слона пази природните инстинкти — квинтесенцията от опита на стотици хиляди поколения. Истинският слон знае от какво да се пази, как да се защитава от различни врагове, къде да намери храна и вода. Вие не знаете нищо от това. Ще ви се наложи да се учите от личен опит. А този опит е струвал живота на множество слонове. Но вие не се смущавайте и не се плашете, Сапиенс. Нали ще бъдете с нас. Щом се съвземете напълно, ще отидем в Европа. Ако искате, можете да живеете в родината си — в Германия, а можете и да дойдете с мене в СССР. Там ще живеете в зоологическа градина. Но как се чувствувате сега?

Изглежда, на Сапиенс-Ринг му беше по-лесно да сигнализира със сумтене, отколкото с движение на хобота. Започна да издава къси и дълги звуци. Ваг слушаше (по онова време още не знаех азбуката на Морз) и ми превеждаше.

— Като че ли виждам малко по-лошо. Наистина от моята височина виждам по-далече, но полезрението ми е доста ограничено. Затова пък слухът и обонянието ми са необикновено остри и тънки. Никога не съм си представял, че в света има толкова много звуци и миризми. Усещам хиляди нови необикновени мириси и техните оттенъци, чувам неизброимо количество звуци, за които няма думи в човешкия език. Съсък, шум, трясък, писък, цвъртене, вой, стон, лай, вик, трясък, тътен, тропот, пукот, шляпане, плющене… може би още десетина думи и човешкият речник, предаващ света на звуковете, се изчерпва. Но ето — бръмбарите и червеите дълбаят кората на дървото. Как да преразкажа тоя многогласен, ясно чуван от мене концерт? Ами шумовете!

— Вие напредвате, Сапиенс — рече Ваг.

— Ами мирисите! — продължаваше да описва новите си усещания Ринг. — Те ме объркват напълно и дори приблизително не мога да ви кажа какво усещам. Може би само едно — че всяко дърво, всеки предмет си има своя специфична миризма. — Слонът спусна хобот до земята, помириса я и продължи: — Ето, мирише на земя. И на трева, която е лежала тук, може би изпусната от някое тревоядно животно, идвало на водопой. Освен това мирише на глиган, бивол, на мед, не знам отде. Ето! Ей там се търкаля парче медна жица, което сте хвърлили навярно вие, Вагнер.

— Как е възможно това? — попитах. — Нали степента на усещанията се обуславя не само от чувствителността на възприемащите периферни органи, но и от съответното развитие на мозъка?

— Да — каза Вагнер. — Когато мозъкът на Ринг се приспособи, ще усеща не по-зле от истински слон. Сега усещанията му сигурно са много пъти по-слаби. Но чувствителният слухов и обонятелен апарат на слона вече дава на Ринг огромно предимство пред нас. — И той каза на слона: — Вярвам, Сапиенс, че няма да ви притесним много, ако се върнем в нашия лагер на хълма, покачени на вашия гръб?

Сапиенс се съгласи милостиво, като кимна с глава. Натоварихме на слонския гръб част от багажа. Мене и Ваг той вдигна с хобот — фаните вървяха пеша — и потеглихме.

— Мисля — каза Ваг, — че след две седмици Сапиенс ще бъде напълно здрав и ще може да ни закара в Бома, а оттам по море — към къщи.

Когато разположихме лагера на хълма, Ваг рече на Сапиенс:

— Тук има храна в изобилие. Но ще ви моля да не се отдалечавате много от лагера, особено нощем. Могат да ви заплашат различни опасности, с които истинските слонове биха се справили много леко.

Слонът кимна и се захвана да чупи вейки от съседните дървета.

Изведнъж той изскимтя странно, дръпна хобота и хукна към Вагнер.

— Какво стана? — попита Ваг. Слонът протегна хобот почти до лицето му.

— Ах! Ах! — проточи с упрек Ваг. — Елате да видите — обърна се към мене той, като ми показа пръстовидния израстък на хобота. — Чувствителността на този «пръст» надминава чувствителността на пръстите на слепите. А нашия Сапиенс се изхитри да набоде «пръста» си на трън.