Александър Беляев - Хойти-Тойти

Така, като стъпвах внимателно, излязох на малка поляна и вече протегнах хобот към тревата, когато изведнъж почувствувах миризмата на някакъв хищник, а ушите ми уловиха шумолене в тръстиката. Вдигнах хобот, грижливо го подвих за безопасност и започнах да се оглеждам. И изведнъж забелязах леопард, притаен зад тръстиките край ручея, който ме гледаше с алчни гладни очи. Цялото му тяло се напрегна за скок. Още миг — и щеше да се хвърли на шията ми. Не знам, може би още не бях свикнал, че съм слон, и разсъждавах прекалено по човешки, но не бях в състояние да преодолея безумния страх. Разтреперах се цял и хукнах да бягам.

Дърветата трещяха и падаха под моя устрем. Много хищници се изпоплашиха от бясното ми препускане. Те изскачаха от храсталаците и треволяка и драсваха в различни посоки, с което ме подплашваха още повече. Имах чувството, че всички зверове от басейна на Конго тичат подире ми. И бягах — не знам колко време и накъде, докато най-сетне ме спря едно препятствие — реката. Аз не мога да плувам — не можех, когато бях човек. Но леопардът ме настигаше вече — така си мислех — и се хвърлих във водата, като започнах да работя с крака, все едно че продължавах да тичам. И проплувах. Водата ме поохлади и поуспокои. Имах чувството, че цялата гора е пълна с гладни хищници, които ще ме нападнат, веднага щом изляза на брега. И продължавах да плувам час подир час.

Слънцето вече изгря, а аз продължавах да плувам. По реката започнаха да се срещат лодки с хора. От хората не се страхувах, докато от една лодка не проехтя изстрел. Дори не предположих, че стрелят по мене. Продължих да плувам. Чух втори изстрел и изведнъж сякаш пчела ме ужили по врата. Обърнах глава и видях, че в лодката, управлявана от туземци, има бял човек, на вид англичанин. Точно той беше стрелял в мене. Уви! Хората излязоха не по-малко опасни за мене, отколкото зверовете.

Какво ми оставаше да правя? Зинах да извикам на англичанина, да го помоля да не стреля, но можах да издам само някакъв писклив звук. Ако англичанинът улучи където трябва, ще загина… Вие ми бяхте посочили слабото място на черепа ми — между окото и ухото, където се на мира мозъкът. Спомних си съвета ви, така обърнах глава, че куршумите да не улучат това място и с всички сили заплувах към брега. Когато излязох от водата, представлявах отлична мишена, но главата ми беше обърната към гората. А англичанинът, изглежда, знаеше достатъчно правилата за лов на слонове, та сметна за безсмислено да стреля в задната ми част. Нито веднъж не стреля повече, може би чакаше да се обърна с главата към него. Но аз, забравил за зверовете, се втурнах в гъсталака.

Гората ставаше все по-гъста. Лиани преграждаха пътя ми. Скоро се оплетох в такава мрежа, че дори аз нямах сили да разкъсам лианите и бях принуден да спра. Бях уморен до смърт и затова се повалих на хълбок, без да ме е грижа благоразумно ли е това, или не в моето слонско положение.

Сънувах страшен сън: аз, доцентът от университета и асистентът на професор Турнер, се намирам в Берлин, в малката си стаичка на «Унтер ден Линден». Лятна нощ. В отворения прозорец свети самотна звезда. Долита мирис на цъфнали липи, а на масичката благоухае червен карамфил в синя венецианска кристална чашка. И сред тия приятни мириси нахълтва като неканен гостенин някаква много тръпчива сладникава миризма, напомняща миризмата на френското грозде. Но аз знам, че това е миризма на хищник… Готвя се за утрешната лекция. Отпускам глава върху книгите и заспивам, като продължава да ми мирише на липа, карамфил и на хищника. И започвам да сънувам странен сън, като че съм се превърнал в слон и се намирам в тропическата гора… Миризмата на звяра се засилва. Тревожи ме. Събуждам се. Но това вече не е сън. Наистина съм се превърнал в слон, както Луций 4 4 Луций — герой от сатиричната повест на Апулей «Златното магаре». — Б.а. в магаре, чрез вълшебната сила на съвременната наука.

Миризмата е на двукрак звяр. Мирише на потен африкански туземец. Към тая миризма се присъединява и миризмата на бял. Сигурно е същият, който стреля по мене от лодката. Проследил ме е. Може би вече стои зад храста и насочва дулото на пушката в опасното местенце между окото и ухото…

Бързо скачам. Мирише ми отдясно. Значи трябва да бягам наляво. Сетне — кой ли ме е научил на това? — постъпвам като слоновете, които искат да объркат преследвачите си. След шумно отстъпление слонът изведнъж притихва. Преследвачът не чува нито звук и си мисли, че слонът се е спрял на едно място. Но слонът продължава да бяга и толкова внимателно стъпва и отмества вейките, че дори и котарак не би се промъкнал по-тихо.