Александър Беляев - Хойти-Тойти

Пробягах не по-малко от два километра, докато най-сетне се осмелих да се обърна, за да подуша въздуха. Още миришеше на хора, но бяха далече, мисля, че на не по-малко от километър. Отново побягнах.

Настана тропическа нощ, задушна, знойна, тъмна като самата слепота. С тъмнината се върна и страхът. Обкръжи ме от всички страни и беше толкова безизходен, колкото и тъмнината. Накъде да бягам? Какво да правя? Да стоя на място, ми се стори по-страшно, отколкото да се движа. И аз тръгнах с неуморна равномерна крачка. Скоро под краката ми зажвака вода. Още няколко крачки и излязох на брега на… какво? Река? Езеро? Реших да поплувам. Поне във водата няма да ме е страх, че ще ме нападнат лъвове и леопарди. Започнах да плувам, и за мое учудване много бързо напипах дъно с краката си и излязох на някаква плитчина. Продължих напред.

По пътя ми — някакви ручеи, рекички, блатца. От тревата ми съскат невидими зверчета, боязливо отскачат огромни жаби. Бродих цялата нощ и на разсъмване бях принуден да призная, че вече напълно съм се загубил.

Минаха няколко дни и загубих страха си от много неща, които преди това ме плашеха. Смешно! В първите дни на новото ми съществуване ме беше страх да не нараня кожата си с тръни. Може би ме беше наплашила историята с набодения пръстовиден израстък на хобота. Но бързо се убедих, че и най-острите и твърди шипове не ми причиняват и най-малката вреда — дебелата кожа ме защитаваше като броня. Беше ме страх и да не настъпя случайно отровна змия. И когато това се случи за първи път и змията се уви около крака ми, като се мъчеше да ме ухапе, огромното ми слонско сърце изстина от страх. Но веднага разбрах, че змията е безсилна да ми напакости. Оттогава дори ми правеше удоволствие да мачкам с крака срещнатите на пътя змии, ако те своевременно не изчезваха.

Впрочем останаха някои неща, които събуждаха страха ми. Нощем се плашех от евентуално нападение на големи хищници — лъв, леопард. Бях по-силен от тях и не по-зле въоръжен, но нямах личен опит в борбата, нямах и инстинктите, които биха ми подсказали какво да правя. А денем се страхувах от ловците, особено от белите. О, тези бели люде! Те са най-опасните зверове. Не ме плашеха техните капани, примки и клопки. Трудно можеха да ме вкарат в оградено място, като ме плашат с огньове или кречетала. Единствената заплаха идеше от опасността да падна в замаскирана яма и аз оглеждах внимателно пътя пред себе си.

Миризмата на село усещах от няколко километра и гледах да заобикалям отдалече всякакво човешко жилище. Дори туземните племена различавах по миризмата. Едни от тях бяха по-опасни за мене, други — по-малко, а трети — съвсем безопасни.

Веднъж, като подуших с хобот, усетих нова миризма, дори ми беше трудно да определя дали на звяр или на човек. По-скоро на човек. Стана ми любопитно. Нали изучавах гората и трябваше да познавам всичко, което би могло да ме заплаши с нещо. Тръгнах по миризмата като по компас, като напредвах много предпазливо. Беше нощем, часът, когато туземците спят най-дълбоко. Прокрадвах се колкото може по-тихо и в същото време оглеждах внимателно пътя пред себе си. Миризмата се засилваше все повече.

На развиделяване излязох на края на гората, скрих се зад гъстите растения и погледнах към поляната. Бледната месечина висеше над гората и обливаше с пепелявосива светлина някакви ниски островърхи колиби. Такава колиба може да приюти само седнал човек със среден ръст. Беше тихо. Дори кучетата не лаеха. Приближих се откъм подветрената страна. Недоумявах: кой ли може да живее в такива мънички колиби, сякаш направени от играещи си деца?

Изведнъж забелязах, че от една дупка в земята изпълзя някакво човекоподобно същество. Изправи се на крака, свирна. На сигнала му се отзова друго същество, което скочи от клоните на едно дърво. Още две излязоха от колибите. Всички се събраха при голямата колиба, висока метър и половина, и започнаха да се съвещават за нещо. Щом първите слънчеви лъчи осветиха небето и можах да разгледам джуджетата — както нарекох странните същества, — аз се убедих, че съм попаднал в селище на пигмеи, най-малките люде от съществуващите на земното кълбо. Те имаха светлокафява кожа и почти червени коси. Телата им бяха много стройни и пропорционални. Но боят им не превишаваше осемдесет-деветдесет сантиметра. Някои от тези «деца» имаха гъсти и къдрави бради. Пигмеите разговаряха бързо с пискливи гласове.

Зрелището беше много интересно, но ме хвана страх. По-добре да бях срещнал великани, отколкото тия опасни за мене джуджета. Въпреки нищожния си ръст, пигмеите са най-страшните врагове на слоновете. Знаех това, преди още да стана слон. Те са отлични стрелци с лък и копиехвъргачи. Употребяват отровни стрели, само едно бодване от които е достатъчно, за да умъртви цял слон. Умеят да се промъкват безшумно изотзад и да подхвърлят примка на задните крака на слона, или да пресекат с остър нож ахилесовата му жила. Около селата си разхвърлят отровни шипове и тояжки…