Александър Беляев: Хойти-Тойти

Внезапно се обърнах назад и се втурнах да бягам с все сила, както оня път, когато бягах от леопарда. Зад мене чух вик, после звуците на хайка. Ако имаше равен път пред мене, щях да се откъсна от тях. Но трябваше да бягам през непроходима гора, постоянно да заобикалям непреодолими препятствия. А преследвачите ми — ловки като маймуни, подвижни като гущери и неуморими като хрътки, — тичаха толкова бързо, като че нямаше препятствия за тях. Хайката ме настигаше. Хвърлиха няколко копия подире ми. За щастие гъстата зеленина ме защитаваше. Задъхвах се, бях готов да падна от изтощение. А дребните човечета, без да падат, без да се спъват, без да изостават нито крачка, тичаха по стъпките ми.

Горчивият опит ме убеди, че не е леко да бъдеш слон, че целият живот дори на такова едро и силно животно като слонът е непрекъсната, непреставаща дори за минута борба за съществуване. Изглеждаше ми невероятно, че слоновете стигат до сто и повече години. Наистина при такива вълнения би трябвало да измират по-рано от хората. Впрочем истинските слонове може би не се вълнуваха така, както се вълнувах аз. Моят човешки мозък беше прекалено нервен, лесно възбудим. Уверявам ви, че в тия минути гибелта ми изглеждаше за предпочитане пред живот, в който смъртта постоянно ти диша във врата и те настъпва по петите. Дали да спра? Да подложа гръд на отровните копия и стрели на двуногите мъчители?… Вече бях готов да го направя. Но в последния момент настроението ми се промени: неочаквано надуших силна миризма на слонско стадо. Дали няма да намеря спасение сред слоновете?

Затънтеният лес постепенно редееше, докато най-сетне премина в савана, обрасла на места с големи дървета, които ми позволяваха да се прикривам от стрелите на преследвачите си.

Бягах на зигзаги. Тук пигмеите не се чувствуваха така добре, както в гората. Макар че аз прокарвах широк път подире си, все пак жилавите стъбла на степните растения и треви им пречеха да тичат. Слоновата миризма се усилваше все повече, макар че още не виждах нищо.

По пътя срещах огромни ями — тук слоновете са се търкаляли като кокошки, ровещи в пясъка. Тук-там виждах и тор. Ето и първите дървета. Вече забелязвам няколко слона, търкалящи се по земята. Други са застанали край дърветата, хванали са с хоботите по цял клон и си веят с него като с ветрило, помахват и с опашки. Ушите им са вдигнати също като чадъри. Трети мирно се къпят в реката. Тичах срещу вятъра и слоновете не ме бяха надушили. Тревогата беше обявена едва когато последните слонове дочуха моя тропот. Каква суматоха настана тогава! Животните започнаха да тичат по брега и да тръбят отчаяно. Вместо да защитава тила, водачът побягна пръв, бухна се във водата и преплува на отсрещния бряг. Чедолюбивите майки закриляха децата си, които по бой почти не се различаваха от възрастните. Самките се принудиха да прикриват тила. Дали моята поява наплаши така слоновете, или в лудешкото ми бягство усетиха друга опасност, не тая, от която бягах самият аз?

В движение се хвърлих във водата и преплувах реката преди много от женските с малките им, а след това се постарах да увелича преднината си, тъй че между мене и преследвачите да се изпречат туловищата на слоновете. Това, разбира се, беше егоистично от моя страна, но видях, че и други слонове, с изключение на майките, постъпиха по същия начин. Чух, когато пигмеите стигнаха до реката. Пискливите им гласове се сливаха с тръбните звуци на слоновете. Там се разразяваше някаква трагедия, но ме беше страх да се обръщам и продължих да бягам по откритата равнина. Така и не разбрах как е завършил боят край реката между джуджетата човеци и великаните животни.

Бягахме неспирно, много часове. Тъй като бях уморен отпреди това, едва смогвах да следвам стадото, но за нищо на света не исках да изостана. Стига само слоновете да ме приемат в компанията си, сред тях ще бъда в сравнителна безопасност, защото те познават по-добре от мене местността и враговете си.“

„Най-сетне слонът, който тичаше най-отпред, се спря, а след него и останалите. Обърнахме глави назад. Никой не ни преследваше. Само два млади слона, придружавани от майките си, ни настигаха!

На мене като че ли никой не обърна внимание. Но когато пристигнаха последните изостанали и стадото се поуспокои, слоновете започнаха да идват при мене, да ме душат с хобот, да ме оглеждат и обикалят. С тихо мърморене ме питаха за нещо, но аз не можех да им отговоря. Дори не знаех какво значи това мърморене — неодобрение или удоволствие.