— Виждаш ли, бана 5 5 Господар. — Б.а.
, питомен! — повтаряше той и ме галеше по хобота.
— Дръпни се, маймуно! — крещеше човекът с пушката. — Стрелям! Едно, две…
— Чакай, Бакала — намеси се вторият бял — висок и мършав човек. — Мпепо е прав. Събрахме достатъчно бивни, а да ги закараме дори до Матада, няма да бъде нито лесно, нито евтино. Този слон явно е опитомен. Чий е и защо се шляе нощем, не ни интересува. Защото може да ни бъде много полезен. Слонът вдига един тон, макар че с такъв товар далече няма да стигне. Значи около половин тон. С една дума, може да ни замени трийсет-четирийсет носачи, разбираш ли? И няма да ни струва пукнат грош. А когато няма вече да ни трябва, ще го убием и ще прибавим прекрасните му бивни към нашата колекция. Ясно ли е?
Този, когото нарекоха Бакала, слушаше нетърпеливо и на няколко пъти понечваше да натисне спусъка. Но когато събеседникът му пресметна колко ще им струва наемането на носачи, които могат да бъдат заменени от слона, се съгласи с този довод и свали оръжието.
— Ей, ти! Как те казват? — обърна се той към туземеца.
— М… пепо — отвърна черният. По-късно разбрах, че Бакала всеки път се обръщаше към туземеца с неизменното «Ей, ти, как те казват», на което туземецът неизменно отговаряше с малко препъване на буквата «М», като че ли изговаряше с мъка собственото си име. «М… пепо».
— Ела тук и доведи слона.
На драго сърце се подчиних на знака на Мпепо, който ме покани да се приближа до огъня.
— Как да го наречем? А? Труънт 6 6 Truant (англ.) — скитник, манкьор. — Б.пр.
е най-подходящото му име, какво ще кажеш, Кокс?
Погледнах Кокс. Целият беше един такъв сиво-синкав. Най ме порази носът му, като че току-що топнат в лилава боя. На сиво-синкавото му тяло беше нахлузена сиво-синкава риза, разкопчана на гърдите и със засукани над лактите ръкави. Кокс говореше със сипкав и както ми се стори, също сиво-синкав глас, като фъфлеше и не можеше да произнася «р». Глухият му глас сякаш беше избелял като ризата му.
— Че какво — съгласи се той, — нека да бъде Труънт.
Дрипите до огъня се размърдаха и изотдолу прозвуча нечий слаб, но нисък бас:
— Какво става?
— Ти още ли си жив? А ние вече те мислехме за умрял — спокойно рече Бакала, обърнат към купчината дрипи.
Парцалите се размърдаха още по-силно и сред тях изведнъж се появи голяма ръка. Ръката отмести парцалите. Надигна се и седна едър, добре сложен човек, като се подпираше на ръцете си и се олюляваше. Беше много блед, с разрошена рижа брада. Виждаше се, че белият човек — лицето му беше бяло като сняг — е болен. Мътните му очи погледнаха към мене. Болният се усмихна и рече:
— Към тримата скитници се присъедини четвърти. Бяла кожа — черна душа. Черна кожа — бяла душа. Един честен, и то бакуба! — болният безсилно се строполи по гръб.
— Бълнува — рече Бакала.
— Само че бълнуването му звучи обидно — откликна Кокс. — Някакви гатанки ни поставя. Ти разбра ли го? Нали нашият Мпепо е от племето бакуба. Можеш да се увериш в това, като му погледнеш зъбите — според обичая на бакуба са избити горните му резци. Значи честният е само той, а ние сме мошеници.
— Включително и Браун. Неговата кожа е по-бяла от нашите; значи душата му е по-черна, щом е такава работата. Браун, и ти ли си от мошениците?
Но Браун не отговори.
— Пак изгуби съзнание.
— По-добре. И ще бъде още по-добре, ако изобщо не се събуди. Сега от него има малко полза, само ни връзва ръцете.
— Ще оздравее и ще струва колкото нас двамата.
— И това няма да бъде голямо удоволствие. Нима не разбираш, че той е излишен?…
Браун се обади насън и разговорът стихна.
— Ей ти, как те казват?
— М… пепо.
— Привържи краката на слона към това дърво, за да не избяга.
— Няма, слонът няма да избяга — отвърна Мпепо и ме потупа по крака.
На сутринта разгледах по-добре новите ми стопани. Най ми се понрави Мпепо. Винаги беше весел, усмихваше се, като показваше белите си зъби, макар и пострадали от отсъствието на горните резци. Мпепо явно обичаше слоновете и много се грижеше за мене. Промиваше ми ушите и очите, краката и кожните гънки. Носеше ми разни вкуснотии — горски плодове, които търсеше специално за мене.
Браун още боледуваше и не можех да си съставя горе-долу пълно мнение за него. Но лицето му и откровеността му, когато говореше със спътниците си, ми харесваха. За разлика от него Бакала и Кокс никак не ми бяха по душа. Особено странно и неприятно впечатление правеше Бакала. Носеше мръсен изпокъсан костюм от най-скъп плат с модна кройка. Такъв костюм би могъл да носи някой много богат турист. Все ми се струваше, че Бакала се е сдобил с костюма и палатката по престъпен начин. Може би е убил някой богат английски пътешественик и го е ограбил. И великолепната пушка може да е принадлежала на тоя англичанин. На широкия си пояс Бакала носеше голям револвер и нож с вдъхващи страх размери. Трябва да беше или испанец, или португалец, човек без родина, семейство и определено занятие.
Читать дальше