Александър Беляев - Хойти-Тойти

— Ти какво, хоро ли играеш? — попита го Браун.

— Аз… проклетият слон ме събуди! Марш оттук!

Но аз не се отдалечих и след известно време, когато Браун заспа отново, повторих моя фокус. Кокс вече се приближаваше до Браун с револвер в ръката, когато затръбих колкото имам сила. Браун подскочи, изтича при мене и болезнено ме цапна със саблен удар по края на хобота. Подвих бързо хобота си и се отдалечих.

— Ще те убия, проклето животно! — извика той. — Това не е слон, а дявол знае какво. Мпепо! Веднага да го натириш в блатото!… Ти защо си извадил тоя револвер? — изведнъж попита Браун, като огледа подозрително Кокс.

— Канех се да му гръмна веднъж-дваж, та да се пръждоса по-далече.

Браун пак се тръшна на земята и започна да задрямва. Аз се отдалечих на няколко крачки, без да изпускам лагера от очи.

— Проклет слон! — дочух съскането на Кокс, който ме заплашваше с юмрук.

— Надушил е някой звяр — обади се Мпепо. Юношата искаше да ме оправдае, без да подозира колко е близо до истината. Да, изревах, защото надуших зверове — безмилостни двуноги зверове.

Вече призори Кокс кимна на Бакала. Двамата изтичаха бързо — Кокс при спящия Браун, Бакала — при Мпепо, и стреляха едновременно. Мпепо извика жално и пронизващо — като зверчето, което изплака в началото на нощта, изправи се, потрепера, падна и бързо-бързо започна да рита с крака, а Браун не издаде нито звук. Всичко стана толкова бързо, че не успях да предупредя нещастниците…

Но Браун беше още жив. Изведнъж се изправи, облегна се на лакътя на дясната си ръка и стреля в Кокс, който се беше навел над него. Кокс падна като подкосен. Като се прикриваше зад трупа му, Браун откри стрелба по Бакала. Бакала се развика:

— А-а! Рижав лъжец! — Стреля веднъж и хукна да бяга. Но след няколко крачки Бакала изведнъж се завъртя на място, както се случва, когато човек бъде улучен от куршум в главата, и падна на земята. Браун въздъхна тежко и се отпусна назад. Над поляната се понесе остра миризма на кръв. Всичко замлъкна. Само Браун хъркаше. Приближих се до него и го погледнах в лицето. Очите му бяха вече мътни. Но той направи още едно конвулсивно движение и гръмна за последен път. Куршумът леко одраска кожата до коляното на предния ми десен крак.“

„Най-сетне — това беше в Матада — късметът ми излезе. Вечер. Слънцето се спускаше зад върховете на планините, отделящи басейна на Конго от океана. Вървях през гората близо до Конго, потънал в тъжни мисли. Вече започвах да съжалявам, че не побягнах със стадото към ограденото място. Сега нямаше да ходя като изгнаник — или земните ми страдания щяха да свършат, или щях да се превърна в честен слон работник. Вдясно от мене, през гъсталака на крайбрежната гора, рубините на реката горяха в лъчите на залязващото слънце. Вляво растяха исполински каучукови дървета с нарези по кората. Ако съдех по тях, наблизо трябваше да има хора.

Извървях още няколко стотици метра и излязох в края на една нива, засадена с маниока, просо, банани, ананаси, захарна тръстика и тютюн. Като стъпвах внимателно, минах по междата, разделяща захарната тръстика от тютюна. Междата ме изведе на голяма поляна с къща в средата. Около къщата не се виждаше никой, а на поляната близо до мене две осем-деветгодишни деца — момче и момиче, играеха на обръч.

Излязох на поляната, без да ме видят и изведнъж, изправен на задни крака, колкото можех по-смешно изпищях и затанцувах. Децата ме видяха и се вцепениха от учудване. А аз, доволен, че не се разплакаха и не избягаха още първата минута, правех такива забавни фокуси, каквито един дресиран слон в цирка сигурно не е и сънувал. Първо момчето изпадна във възторг и започна да се кикоти. Момичето заръкопляска. Аз танцувах, търкалях се, изправях се ту на предни, ту на задни крака, правех курбети.

Децата ставаха все по-смели и идваха все по-близо. Най-сетне предпазливо протегнах хобот и предложих на момчето да седне на него и да се полюлее. След известно колебание момчето се реши, настани се на края на извития хобот и започна да се люлее. След него се полюля и момичето. Да си призная, толкова се зарадвах на играта с тези весели малки бели хора, толкова се увлякох, че не забелязах кога се е приближил до нас висок слаб мъж с жълтеникаво лице и хлътнали очи, показващи, че неотдавна е изкарал пристъп на тропическа треска. Той ни наблюдаваше с неописуемо удивление, сякаш беше онемял. Най-накрая го видяха и децата.

— Татко! — извика момчето на английски. — Виж какъв Хойти-Тойти си имаме!