Александър Беляев - Хойти-Тойти

Но аз не тръгвам със слоновете. Оставам сам. Животинският ужас, обхванал цялото стадо, се предава на слонските ми нерви, а от тях — на моя човешки мозък. Страхът помрачава съзнанието ми. Готов съм да хукна подир стадото. Призовавам на помощ цялото си мъжество, цялата си воля. Няма да се дам! Моят човешки мозък ще победи страха на слона, ще победи цялата тая планина от месо, кръв и кости, която ме повлича към гибелта.

И аз също като шофьор обръщам кормилото на «автомобила» и го насочвам право към реката. Плясък, каскади от пръски, тишина… Водата охлади кипналата ми слонска кръв. Разсъдъкът победи. Сега държа здраво с «ръцете» на разума моите слонски крака. Те тъпчат кротко тинестото дъно.

Реших да направя един номер, непознат на обикновените слонове: да изчакам във водата, потопен в нея като хипопотам. Ще се опитам да дишам само с крайчето на хобота. Опитвам се да го направя. Водата залива неприятно ушите и очите ми. От време на време подавам глава над водата и се ослушвам. Хайкаджиите ме наближават. Пак се потапям във водата. И хайкаджиите минаха покрай мене, без да ме забележат.

Стигат ми толкова неспирни вълнения и страхове. Да става каквото ще, но няма да отида при хората ловци. Ще сляза надолу по течението на Конго и ще намеря някоя от многото фактории между Стенли Пул и Бом. Ще вляза във факторията или във фермата, ще се опитам да покажа на мирните люде, че не съм див слон, а дресиран, и те няма да ме прогонят или убият.“

„Тоя план се оказа по-труден за изпълнение, отколкото очаквах. Много бързо открих главното русло на Конго и тръгнах надолу по течението. Денем се промъквах край брега, нощем плувах в реката. Пътешествието ми преминаваше благополучно. В този участък реката е плавателна и дивите зверове не смеят да се приближават до бреговете През цялото ми пътешествие надолу по реката, а то продължи около месец — само веднъж чух отдалечен лъвски рев и имах един твърде неприятен сблъсък, в буквалния и преносния смисъл на думата, с хипопотам. Беше една нощ. Той седеше в реката, потопен до самите ноздри. Не го забелязах и както си плувах, изведнъж налетях на тромавото животно като на айсберг. Хипопотамът се потопи още по дълбоко във водата и ужасно неприятно започна да ме блъска с тъпата си муцуна в корема. Побързах да се дръпна встрани. Хипопотамът изплува, сърдито изпръхтя и ме подгони. Но аз успях да му избягам.

Доплувах благополучно до Лукунга, където видях голяма фактория, според знамето белгийска. На разсъмване излязох от гората и се отправих към къщата, като кимах с глава. Но тази хитрост не ми помогна. Два огромни дога се нахвърлиха върху мене с неистов лай. От къщата излезе човек с бял костюм, видя ме и на бегом се върна обратно. Неколцина негри пресякоха двора с викове и също се скриха в къщата. Сетне… сетне чух два пушечни изстрела. Не дочаках третия, принудих се да се върна към гората и да си отида.

Другата нощ вървях в рядка, унила гора. Такива има доста в Централна Африка. Тъмна зеленина, под краката блатиста почва, черни стволове на дърветата. Неотдавна беше валял силен дъжд, за екватора нощта беше доста прохладна и ветровита. Въпреки дебелата ми кожа, аз, както и другите слонове, не мога да понасям влага. В дъжделиво и влажно време не стоя на едно място, а се движа, за да се стопля.

Няколко часа вече вървях с равномерна крачка, когато изведнъж видях пред себе си светлината на запален огън. Местността беше доста пуста. Тук нямаше дори села на чернокожи. Кой ли е напалил тоя огън? Тръгнах по-бързо. Гората свърши, започваше савана с ниска трева. На около половин километър от гората се виждаше стара парцалива палатка. До нея гореше огънят, а край него седяха двамина, май че европейци. Единият от тях бъркаше нещо в канче, окачено над огъня. Третият, явно туземец, полугол красавец, стоеше като бронзово изваяние близо до огъня.

Приближавах се бавно към хората, без да ги изпускам от очи. Щом ме видяха, отпуснах се на колене, както правят дресираните слонове, когато подлагат гръб, за да ги товарят. Дребният човек с корковия шлем изведнъж грабна пушка с явното намерение да стреля. Но в същия миг туземецът извика ма развален английски:

— Не бива! Това хубав слон, домашен слон! — И хукна срещу мене.

— Дръпни се! Иначе ще ти продупча кожата! Ей ти, как те казват? — изкрещя белият, като се премерваше.

— Мпепо — отвърна туземецът, но не се дръпна, а дотича още по-наблизо, сякаш да ме защити с тялото си от изстрела.