Дино Будзати - Големият портрет

Елиза се е облегнала на стената. Цяло мъчение е светлината, която пада от тавана. Едва си поема дъх:

— Но… защо?

— Аз ще те убия и ще им кажа, че съм те убила. И те трябва да ме накажат. Ще бъдат принудени да ме убият, да строшат яйцето. Ще го строшат, сигурно ще го строшат и това е последната ми надежда, за да се избавя от самотата. Сам-самичка съм, на света няма друг самотен като мен, разбираш ли? Блазе ти, че след малко ще умреш. Завиждам ти. Не знам коя си, но ти завиждам. Мъртва. Студена. Неподвижна. Най-сетне мозъкът ще заспи. Мрак. Свобода. Тишина.

Тогава Елиза си спомня нещо, което й беше казал Ендриаде. Може би това е спасението.

— Ако искаш да умреш — смотолевя Елиза, — ако искаш да умреш, има едно по-сигурно средство.

Мълчание.

— Зареденият… експлозив. От теб зависи да го взривиш.

— Няма никакъв експлозив. Чух ви, като говорехте, макар че бяхте в гората. Аз чувам мравките, като ходят по билото на планините. Знам за вашата измама.

Елиза пада на колене. Съзнава смътно колко е безсмислено да коленичи пред една стена. Но коленичи. Сключва ръце.

— Имай милост, моля те.

— А вие имахте ли милост към мен? Имаше ли милост към мен професорът, геният?

— Но не беше ли щастлива? Ендриаде ми казваше, че…

— Още не бях проумяла, още не бях преценила, още не бях пожелала, още не бях родена. Но миналата сутрин, след като онази гнусна жена… Елиза е все още на колене. И трепери.

— Ако ме пуснеш да си отида, кълна се, че…

— Не. Ако те пусна да си отидеш, той ще измисли други злодеяния, той иска да му бъда робиня; ще ми говори за птичките, ще ми говори за любов, проклета да е любовта, той даде ли ми любов? Сега ще те убия. Аз искам една целувка, искам някой мъж да ме целуне по устата, да ме да ме да ме да ме…

Сякаш някъде далеч нещо се сгромоляса. Нищо не помръдваше. Гласът продължаваше като грамофонна плоча: „Да ме да ме да ме да ме…“

Започваше да се здрачава. Ермано Измани се втурна в кабинета на Ендриаде, който пишеше нещо.

— Жена ми… Елиза… Не мога да я намеря. Излезе да се поразходи и не се върна.

— Как не се върна?

— Трябва да се е случило нещо. Чувствувам, че се е случило нещо.

— Успокойте се, драги Измани. Не виждам причина за…

Обаче вече беше станал от стола. Причина ли? Нима не можеше да има причина?

— Там горе, където свършват ливадите, има една пропаст. Не дай боже.

Ендриаде беше вече на вратата:

— Успокойте се, Измани. По-добре е да ме чакате тук, вие не познавате околността. Ще отидем с Манунта.

Подозрението. От няколко дни го измъчваше едно подозрение. Лаура, Елиза, гласът, нощната сцена, възвръщането на спокойствието — всичко беше толкова странно.

— Но аз съм й съпруг, Ендриаде, не можете да ми забраните. Ще дойда и аз.

— Не — отсече Ендриаде ядосан. Беше вече навън. Тичаше надолу по пътя да намери Манунта. Здрачът вече гаснеше и безброй звезди се запалваха на небето.

Почти се беше стъмнило, когато Ендриаде и Манунта стигнаха до една от вратичките в оградната стена. Отвориха я. Никой не продумваше. И двамата мислеха едно и също!

Спряха се за миг на площадката, надвесена над бездната на Номер Едно, и се ослушаха.

Вече беше тъмно, но светлината не бе изгаснала напълно и в последния отблясък на залеза най-високите части на робота продължаваха да фосфоресцират, забулени в синкави воали.

— Не чувам нищо — казва Ендриаде.

— Гласът мълчи — потвърждава Манунта. — Странно. По това време никога не мълчи.

Замълчават. Мислят за едно и също нещо.

— Да влезем — предлага Ендриаде.

Отварят желязната вратичка, запалват светлината, втурват се надолу по стълбата, по коридорите, по подземните галерии, по стълбите, задъхват се, друга врата, светлина, голямата зала с нишата, блещукането на сини, зелени, жълти, червени светлини. Шумолене като в мравуняк. По-силно от обикновено. Лудо святкане на искри във вълшебното стъклено яйце.

— Господин професоре чувате ли?

Ослушват се. На лицето на Ендриаде са се врязали две сини сенки. Ето гласа. Съвсем слаб, като далечно ехо, погребан в дълбоки пещери.

— Манунта, включи усилвателя.

Лостът е включен и звукът, скъпият глас се усилва като звук от тръба.

Споглеждат се. „… Ако те пусна да си отидеш, той ще измисли други злодеяния, той иска да му бъда роби-ня; ще ми говори за птичките, ще ми говори за любов, проклета да е любовта, той даде ли ми любов? Сега ще те убия. Аз искам…“

— Манунта, прекъсни тока.

— Няма да бъде достатъчно, господин професоре.