Дино Будзати - Големият портрет

Следователно било е нервна криза, типично женска истерична криза. Навремето Лаура понякога имаше такива кризи и те завършваха с тежък и продължителен сън, а на следващата сутрин нямаше и помен от ужасните сцени.

Но този път имаше и друг елемент, който безпокоеше Ендриаде. Ако в новата Лаура действително бяха проникнали посмъртно, по пътя на телепатията, макар и отчасти някои възпоминания на предишната Лаура, ако към изобилието от познания, представи и чувства, осигурени й от науката, непредвидено се бяха прибавили и спомени от първия й живот, неизбежно беше да се случи някаква беда. Добрякът Манунта си даваше вид на съвършено спокоен; това са били тревоги на едно чувствително създание, може би още ненавикнало към този без съмнение необичаен живот и на всичкото отгоре изплашено от нощната буря. Следователно нямаше място за безпокойство.

Но Ендриаде се питаше — и беше споделил страха си с Елиза Измани: ако Лаура си дава сметка за промяната в сравнение с предишния живот, ако успява да си спомни събития от онези години, игрите, приятелствата, екскурзиите, празненствата, ваканциите, пътуванията, флиртовете, любовите, усещанията, как ще успее да се приспособи към пълната неподвижност, към невъзможността да яде пиле, да пие уиски, да спи в меко легло, да ходи, да обикаля света, да танцува, да целува и да бъде целувана? Всичко беше приемливо, докато Номер Едно оставаше подобие на Лаура, смело коригирано в изгода на Ендриаде макар и снабдено с присъщия й характер, така жизнерадостен, хлапашки и безгрижен. Но ако действително всички далечни спомени, блуждаещи в ефира след смъртта, се бяха кондензирали по някакъв тайнствен начин в машината, как Лаура би могла да търпи? Внезапното й вразумяване на сутринта след бурята, пълното й връщане към предишното настроение, без следа от онова, което се беше случило, приличаше по-скоро на тревожен симптом. Може би веселостта беше чиста преструвка, бляскаво прикритие на кой знае какви тъмни намерения. Но Ендриаде не смееше да пита, да издирва, да дразни създанието — кой знае какво можеше да се случи.

И ето сега за пръв път Елиза Измани разбира, че гласът вика нея.

— Ела, приближи се, коя си ти? — струва й се, че казва Номер Едно.

Елиза е смела жена, но чувствува известно смущение. Освен това си спомня опасенията на Ендриаде, подозрението, че цялата тази кротка смиреност крие някаква клопка. Подвоумява се за момент. Да беше тук Манунта! Но наоколо няма жива душа.

— Ти разбираш ли това, което говорим! — пита тя високо. Говори с усилие. „И това ли трябваше да ми се случи? — мисли си тя. — Да говоря с една машина, като че ли е човешко същество.“

В потреперващия глас се долавя огорчение и снизходителна насмешка:

— Та ако при цялата ми мозъчна материя не съм в състояние да ви разбера! — Това е смисълът на краткия шепот. Пауза. След това съвсем спокойно: — Аз те познавам.

— Да, виждала си ме. Тук съм от десетина дни.

— Познавам те много преди това. Едно време ние бяхме приятелки.

— Нима си спомняш?

— Спомням си нещо. — Последваха звуци, които Елиза не успя да разбере.

Значи Ендриаде беше прав. Значи спомените на умрелите не изчезват в нищото, без знанието на живите те блуждаят по света в очакване. Елиза е верующа католичка, приказките за метемпсихоза я смущаваха като нещо покварено и забранено. Но как да отрече една очевидност? Реши да подложи на изпитание Номер Едно:

— Как е моето име?

Отвърна й странен звук, напомнящ чуруликане на птичка.

— Аз не мога да разчленявам сричките като вас — обясни по свой начин машината-Лаура. — Би било излишно усилие.

— А как произнасяш твоето име? Чу се нежна въздишка.

— Повтори. Не разбрах.

Роботът-Лаура повтори. После се изсмя. Някакво трептене на множество малки тонове. В него нямаше нищо от човешкия смях. Но беше по-изящно, по-наситено, по-изразително. Елиза също започна да се смее.

— Вижда ми се странно, че те намирам тук след толкова години, така преобразена. Хем си ти, хем не си ти.

— Защото още не си ме видяла.

— А, не. Ендриаде ме заведе да видя.

— Знам. Но оттам не си видяла нищо. Трябва да ме видиш отвътре. Ела. Ще ти отворя. Ще те пусна да влезеш в моето тяло. Докрай. Ще видиш яйцето — и се изсмя по особен начин. — Той казва, че в него е моята душа.

— Кой той?

— Той, професорът. Името е толкова трудно за произнасяне.

— Ендриаде ли?

— Да. Но не говори така високо. Аз имам много уши, и то много чувствителни. Чувам стъпките на мравките, те правят тиритик-тиритик с шестте си крачета. Хайде, ще дойдеш ли?