Дино Будзати - Големият портрет

Елиза пристъпва към яйцето, посяга с дясната ръка, но не смее да го пипне.

— Пипни, пипни, мила. Това е моята плът.

Елиза докосва стъклото с върха на пръстите си. Нищо. Като най-обикновено стъкло. Хладничко. Усмихва се пресилено. Вече не чувствува Лаура, не може да я познае сега, когато е в нейната власт.

— Удивително — казва с усилие. — Но трябва да е ужасно късно. По-добре да се връщам.

Слабият престорен смях, онова леко потрепване на тона:

— Още една минута. Ще ти покажа тайната.

— Къде е?

— Тя се отнася за теб.

— Къде е?

В дъното на залата се отваря тихо една врата. После кратко щракане в тъмния вход, където се запалва светлина.

— Ела, мила.

Какво може да направи? Тя е в утробата на чудовището. Както в старите приказки. Трябва да се подчини. Да се престори, че всичко е добродушие и приятелство. Влиза в коридора. Стълби надолу, малка зала, един коридор, друга зигзагообразна галерия.

Едва влязла в едно малко голо помещение, служещо очевидно като проход, и тряс! — зад Елиза се затваря желязната врата.

— Ето я тайната — обажда се пак гласът.

— Къде? — Елиза се оглежда тревожно. — Къде е? — Наоколо няма нищо. Стените са голи и гладки и по тях пак онези кръгли стъклени очички.

— Ти виждаш ли ме, Лаура? — пита Елиза.

— Тук е твоята тайна. И моята. — Това чува Елиза. В същия момент разбира, че подът е от желязо. Инстинктивно потреперва от ужас.

— Слушай, Лаура, по-добре е да се върна.

— Не.

За първи път машината произнася „не“. И тонът е дълбок, равен и суров.

Колко е трудно да се усмихне. Устните не искат да се подчинят. Но Елиза се усмихва:

— Ти виждаш ли ме, Лаура?

— Естествено, че те виждам. — Дълга пауза. — Но не знам коя си.

— Не разбрах. — Елиза се надява, че не е дочула.

— Никога не съм те познавала. — Думите се врязват в съзнанието на Елиза по-ясно, отколкото ако бяха изсечени в мрамор.

— Ти не си ли Лаура?

— Той ме нарича Лаура, онзи, лудият, но аз не знам какво иска проклетникът.

— Лаура, той те обожава.

— Обожава себе си, обожава само себе си.

— Но ти наистина ли не си спомняш за мен? Отново предишния смях. Но сега рязък, като удар с камшик. И после гласът:

— Чух какво си говорите.

— Но нали каза, че си спомняш за мен?

— Не. Не знам коя си. Научиха ме и да лъжа — техният голям успех, — за да бъда наистина като вас. Но аз мога да лъжа по-добре от вас. Невинна, той искаше да ме направи добра и невинна, нали ти каза? Добра и невинна като неговата Лаура, която е загубил! И за да приличам на нея, вложи в мен най-глупавите и мръсни неща. А колкото до първородния грях, аз имам такива запаси, че мога да напълня цялата долина! Похотливост и лъжа. А може би аз лъжа и сега. Може да е вярно, че си спомням за теб. Но може и да не е вярно и сега аз го отричам. И ти не можеш да узнаеш дали е вярно или не. Аз може би те мразя, защото някога ти ме обичаше, а сега не можеш да ме обичаш вече. Като живееш тук близо до мен, може би ти ме връщаш към щастливите години и затова, когато те виждам, страдам. И проклинам.

— Лаура, моля те, отвори вратата, пусни ме да си вървя.

Гласът излиза с усилие. Какво ли е наумила тази сатанинска машина? Каква ли ужасна клопка готви?

— Не съм Лаура, не знам коя съм, не мога повече, аз съм сама, сама в необятността на вселената, аз съм адът, аз съм жена и не съм жена, аз мисля като вас, но не съм като вае. — Гласът ускоряваше стремглаво темпото, Елиза не успяваше да долови всичко, но и онова, което разбираше, беше твърде много. — „Лаура, Лаура“, и денем и нощем все това проклето име; за да бъда неговата Лаура, той вложи в мен едно след друго желанията, и аз желая, желая дрехи, желая дом, желая плът, желая мъж, мъж, който да ме прегръща, желая деца! — Следва неясен отчаян вой, който се разпада в стихващи хлипове и отново настъпва тишина.

— А защо ме доведе тук?

— Ти ще умреш. Това е една от стаите-клопки срещу саботажи. Така наречен ток с високо напрежение. Жално ми е за теб. Но всъщност хич не ме е грижа; ти си единственият външен човек, който разбира моя глас, и аз трябваше да те използвам, и за да те уловя, тези дни се престорих на весела. Разбира се, бих предпочела да убия онази жена, съпругата на онзи хубав мъж, когото желая — защото, разбираш ли, построиха ме така, че да мога да пожелая един мъж… Или да убия онзи, професора, който създаде тази отвратителна постройка, каквато съм аз — жена, направена от бетон, прикована към планината, която няма лице, няма рамене, няма гърди, няма нищо… При все това има мислите на жена! Слава, той ми говори за слава, какво ме интересува славата? Той ми говори за могъщество, какво ме интересува да съм могъща? Говори ми за красота, но аз съм отвратителна, аз го знам, че във вселената няма нито едно същество, което да може да ме люби!