Дино Будзати - Големият портрет

Здесь есть возможность читать онлайн «Дино Будзати - Големият портрет» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Классическая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Големият портрет: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Големият портрет»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Дино Буздати е писател със силна и открояваща се творческа индивидуалност. Той владее изкуството да приобщава към разказа си, да ни държи във властта му, да ни заставя да го следваме. Изкусен майстор на интригата, той все пак я подчинява на цели, далеч надвишаващи занимателността — заставя ни да мислим, да споделяме духовните му тревоги и вълнения. Тези качества отчетливо се налагат в „Големият портрет“ — нова среща след „Татарската пустиня“ за нашата публика с един до вчера непознат автор, който несъмнено е сред крупните майстори на прозата в нашето съвремие.

Големият портрет — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Големият портрет», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

— Сега е късно, по-добре утре.

— Утре! Вие, хората, винаги казвате утре. И той, когато му поискам нещо — утре, та утре. За по-малко от половин час ще ти покажа такива интересни неща. Но ти се страхуваш.

— Да се страхувам ли? Та нали сме стари приятелки. От какво да се страхувам?

— Аз на всички внушавам страх. Дори и на него. Измъчва ме със своята любов, но го е страх. Аз съм така огромна и сложна. Любов! Можеш ли да ми обясниш какво значи любов? Любов към мен, искам да кажа.

— Но как ще вляза? Аз нямам ключове.

— Няма нужда от ключове. Аз мога да отварям всички врати и ролетки, външни и вътрешни. — Пауза. — И да ги затварям.

Елиза се изкушаваше, но всъщност мисълта да влезе сама в лабиринта я плашеше.

Погледна зад себе си. Слънцето беше вече само на няколко сантиметра от билото на обраслите с гори планини, които, гледани оттук, имаха удължени и спокойни очертания. След малко щеше да се свечери.

— Късно е, скоро ще се стъмни.

— Вътре в мен е винаги тъмно — и последва ласкав смях. — Ако не се запалят лампите.

Елиза е на няколко метра от оградната стена. Като огнени очи са втренчени в нея илюминаторите, в които се отразява червеният залез.

Скърцане. Малката желязна врата се отваря бавно на своите панти. Тъмен вход. После се запалва лампа и осветява гол коридор.

— Ела. Ще ти покажа една голяма тайна — като че ли чува Елиза.

— И ти ли? Всички ли тук имат някаква тайна?

— Всички.

— Студено ми е. Да отида поне да си взема палтото.

— Вътре в мен никога не е студено. А тайната е прекрасна.

— Тайна, която може да се види?

— Която се отнася до теб.

Беше вече прекрачила прага. Прави няколко крачки. Обръща се.

— Защо затвори вратата?

Неразбираем шепот. Другата врата в дъното на коридора вече се отваря лениво. И се открива панорамата на цялата зловеща цитадела. Елиза се озовава на откритата площадка.

Слънцето е слязло ниско, виолетовата сянка вече властвува над амфитеатралния пейзаж на запад и над дъното на долината. Но моравите отблясъци на здрачевината падат хоризонтално върху насрещните бастиони, върху пресечените пирамиди, върху укрепленията и острите върхове и ги правят да изглеждат величествени. Сковани в своята херметичност, те блестят призрачно, откроени на вече дълбокото небе, и сякаш се извисяват бавно и триумфално.

Елиза стои, заслепена от гледката.

А гальовният глас я пита:

— Кажи ми, хубава ли съм?

XXI

Непосредствено до нея се отваря една вратичка, същата като първите две. Гласът я подканя:

— Оттук, мила. Има стълба.

Слиза седем-осем стъпала. Обръща се. Каква тишина. Сърцето й бие ускорено.

— А защо затвори вратата?

— За да ти отворя другата долу, иначе не мога. Това са мерки за сигурност — излиза гласът едновременно от някакви невидими отвори вляво и вдясно от Елиза. И пак онзи смях.

Няма прозорец, отвор или процеп, през който да може да се погледне навън. Стъпала, врата, много дълъг коридор, кръгла зала с три врати, пак коридор, стълба нагоре, някаква спираловидна галерия, тръби в различни цветове, електрически табла, надвиснали странни решетъчни куполи, навсякъде по стените малки илюминатори от изпъкнало стъкло като очи, но угаснали. И светлини, които се запалват пред нея, и врати, които се затварят зад гърба й.

— Още много ли има? — пита Елиза, потисната от тишината.

Роботът-Лаура не отговаря.

За стотен път се отваря врата. Ослепителна светлина. Обширна правоъгълна зала с дълбока ниша встрани. В нишата, зад огромна овална обвивка от стъкло, примигват с главозамайваща скорост стотици, а може би и хиляди малки светлини — сини, зелени, жълти, червени. Вътре в обвивката — изумителен филигран от някакви металически неща, на вид съвсем леки, свързани с невъобразимо преплетени жички. И оттам се чува едва доловимо пращене като от микроскопични искри.

— Ето душата. Той я нарича яйце — обажда се гласът.

Това беше един електронен апарат, който по нищо не се различаваше от стотиците други обикновени електронни апарати освен по невероятните си размери. При все това създаваше впечатление за сгъстена енергия, за непрекъснато вълнение, за френетично терзание. Животът ли е това? В тази стъкленица ли е затворена нашата човешка загадка, пресъздадена милиметър по милиметър и крепяща се на сублимно равновесие на сили?

— Достатъчен е един удар — и сбогом, Лаура.

— Ще умреш ли? Това е както за нас сърцето, така ли? — пита Елиза.

— Той казва, че ще остане машината. Щели да продължат да действуват… — Тук смисълът убягна на Елиза. — Но от мен, Лаура, няма да има вече нищо. Пипни. Студено е.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Големият портрет»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Големият портрет» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


libcat.ru: книга без обложки
Рей Бредбъри
libcat.ru: книга без обложки
Ърскин Колдуел
libcat.ru: книга без обложки
Константин Константинов
libcat.ru: книга без обложки
Клифърд Саймък
Линда Джоунс - Големият лош вълк
Линда Джоунс
libcat.ru: книга без обложки
Дашиъл Хамет
libcat.ru: книга без обложки
Христо Пощаков
libcat.ru: книга без обложки
Христо Пощаков
Димитър Попдимитров - Големият син отбор
Димитър Попдимитров
Отзывы о книге «Големият портрет»

Обсуждение, отзывы о книге «Големият портрет» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x