Дино Будзати - Големият портрет

— Трябва да намерим Ендриаде.

— Знам, госпожо. Ужасна вечер.

Прекосяват ливадата на слабата светлина от непрекъснато светещите лампи покрай пътя. Тръгват нагоре по стръмнината, надявайки се да срещнат Ендриаде, който по това време обикновено прави нощната си разходка покрай стените на своето творение. Няма го. От време на време се спират и се ослушват.

— Чувате ли, госпожо?

Тя кимва утвърдително. От вътрешността на робота идват звуци, каквито никога не са чували.

— Може би е от бурята — казва Елиза, за да се самозалъже.

И наистина, отвъд преградата от канари се чува неравномерен тътен. От време на време се святка и в тъмнината светкавиците прорязват безкрайната верига от бели стени. Дъждът се лее на талази, които вятърът бръска косо.

Манунта е трийсет и седем-трийсет и осем годишен. Пълничък, дребен, с добродушно кръгло лице. Загърнат в късата непромокаема пелерина, изглежда още по-тромав, със смешна качулка на главата.

— Не, не е от бурята. Но вие, изглежда, знаете, госпожо?

Елиза го следва задъхана. Не е свикнала с планината. И най-малката стръмнина затруднява дишането й.

— Професор Ендриаде ми каза.

— Аха — казва Манунта, успокоен, че и тя е посветена.

— Познавах Лаура. Като момичета бяхме приятелки.

— Добре ли я познавахте?

Стигат до края на ливадата, откъдето оградната стена се спуска надолу по скалите и не е възможно да се върви по-нататък. Тук е площадката, която свързва вилата на Ендриаде със съоръжението.

— Господин професоре, господин професоре — вика Манунта в дъжда сред бушуващия вятър. Но никой не отговаря.

— Хайде да влезем — предлага главният техник. — Сигурен съм, че е вътре.

— Имате ли ключ?

— Да, трима имаме ключове — професор Ендриаде, професор Стробеле и аз. Но трябва да слезем долу. От тази врата нямам ключ.

Те са пред вратата на съоръжението, през която минава само Ендриаде. Манунта й подава любезно ръка, за да й помогне. Слизат стотина метра. Елиза поглежда към вилите дали случайно няма някой. Но всичко е пусто.

Ето друга малка желязна врата, приблизително там, където първата нощ Елиза и Измани бяха видели Ендриаде. Манунта отключва, запалва лампата в коридора, прави знак да не говори. Стигнал до края на коридора, загасва светлината и в тъмното отключва друга малка врата. Излизат отново на открито, на дъжда.

Светлините от пътя не стигат дотук. На Елиза й е необходимо малко време, докато очите й свикнат с тъмнината.

— Там е, там е и говори — й пошепва Манунта. — Подайте ми ръката си.

В гъстия мрак Елиза се оставя да бъде водена.

— Внимавайте, госпожо, тук има три стъпала. Сега направо. Оттук вдясно и внимавайте, моля ви.

Манунта се спира. Не се вижда нищо, едва се различават под мрачното небе тъмните очертания на долината.

Застанали са неподвижно в една чупка на площадката. Манунта й казва да се дръпне навътре, за да не я види Ендриаде.

Продължителен дълбок тътен отвъд планините. След малко дълъг проблясък по целия хоризонт.

— Видяхте ли го? — пита Манунта.

— Да.

Блясва светкавица. На десетина метра от тях Ендриаде, вкопчил ръце в железния парапет на една малка тераса, се е надвесил над черната бездна. Той е без шапка. Мокри от дъжда, дългите му коси са паднали безредно по челото. Грозен, остарял, величествен в изблика на своите чувства.

В тъмнината, шибан от черния дъжд, Ендриаде вика с цял глас:

— Лаура, Лаура!

Някой или нещо му отвръща. Като хриптене, което излиза на талази от някакви процепи наоколо. Люшва се, извисява се, става вик, отслабва, разпада се в стенание, замлъква, възема се отново, става пронизително, избухва, гъргори, кашля, скимти, пак замлъква, забарабанява рязко като смях. Известно време мълчи, после изплува отново изнурено и се разбива в дълги ридания.

— Манунта, вие разбирате ли?

— Да.

— Какво казва?

— Казва… казва, че…

— Какво казва?

— Казва, че иска да бъде от плът. А не от бетон.

— Лаура ли?

— Да, Лаура. Казва, че днес видяла една жена и я по чувствувала.

— Как я е почувствувала?

— Не знам. Госпожа Стробеле се къпеше. Беше гола. И Лаура я видяла.

— И какво още?

— Говори за плътта й. Казва, че е нежна, мека, по-мека от перушината на птиците.

— Вие сте луди! — възкликва Елиза Измани. — Не можехте ли да го предвидите?

Гласът на Ендриаде прозвучава развълнуван:

— Лаура, Лаура. Ти си по-хубава. Тази плът, за коя то говориш, ще се разложи, а ти ще бъдеш още млада.