Ърскин Колдуел - Бък големият

Когато слънцето се наклони на залез, по прашния път плъпнаха тълпи от хора, които нищичко в белия широк свят не можеше да разтревожи. Беше събота вечер, въздухът се захлади, а това стигаше да направи щастливи сумата хора. В прахоляка на пътя тътреха копита и няколко дърти мулета с угрижени муцуни, но те имаха право да изглеждат тъй, защото цяла седмица здравата се бяха трудили да мъкнат трупи на тресавището, часът за вечеря бе дошъл и отминал, а те все още се намираха далече, далече от дома.

За негрите бе дошъл най-приятният момент от цялата година — поради горещините белите много-много не се мяркаха навън и негрите можеха да се разхождат по големия път колкото им душа иска. Жени и момичета, до една натъкмени с бели колосани рокли и пъстри свилени панделки на косите, вървяха редом с пременените в празнични костюми мъже.

По едно време някъде надолу по пътя залая ловджийско куче — дереше се като смахнато, без глас щеше да осъмне. Колкото и да се взираше натам, човек нищо не би забелязал, защото луната още не беше изгряла. Момчетата застанаха насред пътя и се ослушаха. Старият пес продължаваше да лае. Момчетата не си продумаха, но много добре знаеха, че никой стар пес не би си направил труда да се надигне по туй време и да лае току-тъй, ако не е надушил нещо.

— Пази се, черна кожо — провикна се негърчето с жълтата шапка. — Дръпни се, не дишай, че няма да усетиш как ще ти се случи нещо.

— Какви ги дрънкаш бе? — попита го Джимсън.

— Погледнах назад — рече Мозес — и видях нещо, от което и на тебе ще ти изскочат очите.

— Какво си видял, хлапако? — полита Джимсън и се разтрепери като калинка — нещо страшно ли видя?

— Видях Бък Големият — каза Мозес с изтънял и отслабнал глас — и не веднъж го видях, а дваж, защото се озърнах още един път, не бях сигурен дали не съм се припознал.

Негърчетата кривнаха по пътя в канавката и се укриха в гъсталака. Приклекнаха там и се ослушаха. Някъде по пътя хората се смееха, пееха, разговаряха високо. Старият ловджийски пес лаеше ли лаеше, сякаш няма намерение никога да млъкне.

— Защо му е на Бък Големият да изкарва акъла на хората? — продума Джимсън. — Грехота е.

— Той съвсем не иска да ги плаши — прекъсна го Мозес. — Хората без да щат се разтреперват, когато Бък се появи, това е. Бък не е виновен. Като детенце е добър.

— Тогаз, като няма от какво да се страхуваш, защо си клекнал в храстите?

Мозес замълча. Отдръпнаха клоните встрани и надникнаха към пътя. Бък Големият не забелязаха, защото след залеза веднага се стъмни, но дочуха ясно нозете му да шляпат по прашния път, сякаш кипарис пада посред бял ден в блатото.

— Може да е бил добър, когато е бил детенце — додаде Джимс. — И сега може да е добър, но само като спи. Я си спомни миналата събота — на кръстопътя хич не приличаше на детенце.

— Че какво толкова е направил? — полюбопитствува Мозес.

— Каза, че много му харесвала панделката на новата ми сламена шапка, тая на ивиците, и после тъй ме халоса по гърба, че целунах земята. Ето ти тебе детенцето Бък! Знам си го аз.

— Стига си плещил — прошепна Мозес. — Ей го, иде!

Пуснаха храстите и приклекнаха още по-ниско да не ги види Бък Големият. Свалиха шапки и се снишиха. Радваха се тайно, че се е смрачило.

— Виж го ти него, женкаря! — зашепна Джимсън. — По-голяма скица виждал ли си? Виж го как се е докарал, с жълти чепици и червена вратовръзка — с тия шарки на първото момиче ще завърти главата. Такъв женкар, че се усуква и там, дето никой не се е усуквал. Ех, човече божи, да бях на негово място, щях да си намеря някоя с по-светла кожа…

— Затваряй си устата, черна муцуно! — изсъска Мозес и смушка с лакът Джимсън в ребрата. — Току-виж скочил в храстите и тогава… като не си затваряш устата…

Бък Големият се люлееше по пътя, сякаш отпреди си бе намислил къде точно иска да отиде. Подсвиркваше пронизително като дъскорезница в събота следобед, когато свършва смяната, размахваше глава и ръце, като че целият свят е негов. Нямаше съмнение — тръгнал бе да се занася с някоя.

Негърчетата в храсталака тъй се разтрепериха, че чак костите им затропаха.

Като се изравни с гъстака, Бък Големият спря и се огледа. Нямаше котка, която да вижда в мрака по-добре от него. Стига само да извърнеше огромното си черно лице, накъдето пожелае да гледа, и пред очите му ставаше светло като бял ден.

— Хей, вие там, още малко и ще изроните листенцата на бедните храсти! — провикна се Бък Големият, ухили се и зъбите му лъснаха като новички надгробни плочи на лунна светлина. — Какво са виновни тия хубави дръвчета, че тъй ги наказвате?